Публикувано от petar на 06.03.2012 г. | 16:45 ч.
Всички рози в Галактиката
от Петър Тушков
Изтеглете експериментално разказа във формат EPUB.
– Зелена ескадрила, заемете формация за атака!
– Тук Зелена ескадрила, прието!
– Жълта ескадрила, започнете намаляне на скоростта!
– Тук Жълта ескадрила, прието!
– Червена ескадрила, приберете крайните флангове и…
– Капитане!
Запомних си мисълта с огромно усилие на волята.
– Какво има, лейтенант?
Лейтенантът се хилеше. Всички се бяха нахилили и се правеха на заети.
– Ъъ, спешно съобщение за вас, капитане. Приоритет Алфа!
– Толкова ли не може да почака, лейтенант? Ако не си забелязал, тъкмо разгръщахме атаката. И се канех да покрием повърхността на планетата с бомбен килим.
От далекообхватния комуникатор се чу нещо като дружна въздишка на облекчение. По дяволите, връзката с преговарящите от Съвета на колонистите още беше отворена… Изгледах кръвнишки лейтенанта, понеже ми се стори, че се кани да се разплаче. От другата страна на главния тактически холограмен дисплей някой прихна, но бързо му изшъткаха и в настъпилата тишина продължиха да се чуват само забързаните доклади на пилотите на космически изтребители.
– Добре, лейтенант — казах преднамерено бавно и отчетливо. Дори се усмихнах лъчезарно. — Кажи на съобщението да влезе.
Момъкът видимо се ободри и изприпка да го доведе. Естествено, че беше набрал рози. Едва ги носеше — сигурно някъде към стотина, пресни-пресни от хидропонната цветарница на 145-то ниво, съвсем наблизо до нашето ресторантче. Ах… Уиджи и неговите генженирани до изкусителна крехкост агнешки ребърца с гъбени спагети! Устата ми се препълни със слюнка. Покрай лудницата около дългоочакваното ни пристигане до крайната точка на най-великото пътуване, предприемано някога от човечеството, съвсем ми беше изскочило от ума да хапна нещо.
– Скъпи, миличък, виж… — започнах, като внимавах да не повишавам тон и усмивката да не слиза от лицето ми. Последното, което ми трябваше сега, бе да го разстройвам излишно. — …съвсем, ама съвсем малко съм заета. Хей, ето една идея! Да се видим след час? Например… хм, и аз не знам, при Уиджи…? — Нарочно използвах най-сладката си захаросана въпросителна интонация. Но и така ми идеше да го изпапкам. Беше си сладур и половина.
– Скъпа… — Лицето му грееше от вълнение. О, не: беше се избръснал, изгладен цивилен космически гащеризон, пригладена коса… — Скъпа… В края на това величаво пътуване и след като те ухажвах през изминалите две години, реших, че няма по-подходящо време от днешния славен ден. Ще се омъжиш ли за мен!
Откъм далекообхватния комуникатор се чу неловко покашляне.
– Да, само момент — казах разсеяно.
– Не мога да ти опиша колко много означава това за… — започна той.
– Не говорех на теб — прекъснах го. — Колониален съвет?
– Капитане — долетя гласът на представителя им.
– Само секунда? — казах.
– Разбира се, капитане. Въпреки че не бихме имали нищо против корабите ви да не…
– Да, да… Ескадрили, заемете някаква орбита… Въпреки че не се надявайте на пощада, Колониален съвет. Планетата си е наша.
– Длъжни сме отново да изразим нашето дълбоко възмущение от този нечуван акт на агресия, който…
– О, я стига — казах. — Водим този спор откакто се помня. Баба ми е водила с вас същия спор откакто се е помнела. Е, голяма работа — открили сте пътуването със скорост, по-голяма от тази на светлината, около век след като сме потеглили. И много важно — не сте могли да ни откриете в необятния космос, нито сте имали ресурсите да летите наляво-надясно с луда скорост и да предупреждавате заблудените космически откриватели и потомствените им кораби, че сте си настанили преди тях задниците на планетите им. Ние пък си имаме технологията и ресурсите да ви напляскаме. Изпратихме ви предупреждение за овакантяване преди век. И ако изчакате само минутка, отново ще се върна към вас!
– Това е нечувано! В тази епоха на откривателство, човечността, взаимното разбирателство…
– Не са мой проблем — прекъснах го. — Междупланетно Съглашение №305ЕсН от Хартата за разпределение на недвижимата собственост в спиралния ръкав ясно постановява, че ми ходите по пръстите… Какво казваше, миличък? — обърнах се отново към най-прекрасния мъж на Кораба, прегърнал най-страхотния букет от сто хидропонни рози в Галактиката.
Очите му бяха пълни с обожание.
– Само, че си най-красивата жена, която съм виждал — каза той.
– Знам — подсмихнах се. Наистина го обичах. — А, и между другото — добавих, след като го освободих от тежестта на розите и вдъхнах аромата им. — Отговорът ми е да.
Коментар