Синдикатът
от Петър Тушков
Изтеглете: [PDF]
Звездолетът е кацнал преди обед.
Из коридорите му има единствено полумрак и безумие. Екипажът се е барикадирал в последния незаразен отсек, докато зомбитата прегризват със зъби и нокти последните няколко сантиметра от порестата материя на входния шлюз.
Намираме се в близост до акостиралия кораб. Дърветата, растящи на стотици метри височина, погълнали като джунгла изпотрошените скелети на древни машинни колоси накъдето и да се обърнеш, дори не успяват да надхвърлят най-горните му палуби. Ръми лек дъжд. Съвсем скоро на повърхността на планетата ще стъпи кракът на първото зомби. Операторът не спира да снима.
Сега виждаме пръстите и подаващите се ръце на зомбитата, разчупващи като черупка вратата на шлюза. Началото е дадено с неловко претъркулване на плетеница от тела на живи мъртъвци, които след секунда или две се изправят и започват да обикалят наоколо с бавно поклащане и несигурни стъпки. Някои от тях подушват въздуха и се обръщат по посока на нашия снимачен екип.
Самотен втори кораб в небето усилва тишината над странната планета. Герой, който бърза да спаси своите изпаднали в беда приятели на борда на звездолета. Вторият кораб се изсипва над главите на ръмжащите зомбита с цялата тежест на ускорената си маса и двигателите му превръщат повечето от тях в облачета пара. Горещата вълна продухва разкъсания отвор на шлюза и облепя вътрешността на междинната камера с посивели човешки останки, черни вътрешности, прясно оголени кости. Вторият кораб каца с въздишка и открива огън по снимачния екип, карайки журналиста и двамата оператори да захвърлят екипировката си и да побягнат в различни посоки. Чак след това от вътрешността на кораба излиза, облечен в скафандър, два и половина метровият космонавт.
В ръката му има многофункционален уред, с който космонавтът сканира околността и звездолета. После в другата му ръка се появява пистолет и мъжът тръгва с бърза стъпка към рампата на заразения звездолет, по която са започнали да се спускат с несигурни стъпки нови зомбита.
Ще последват сцени, в които космонавтът изритва зомбита през парапетите на мостици и изстрелите от пистолета му отхвърлят телата им като детски играчки. Зомбитата пищят и в очите им се мяркат следи от интелигентност, раздразнение от неочакваната съпротива. Никое от зомбитата не осъзнава, че може да използва оръжията, захвърлени безразборно навсякъде по палубите,.
Космонавтът стреля от упор в гърдите на матрос с откъсната долна челюст и заедно с недоумяващия мъртвец остава загледан в кръглата дупка през тях. Спомня си началото на това приключение: флотилия от междузвездни бойни фрегати, излитаща от кладенеца на зелена ретераформирана планета. Спомените му се връщат още по-назад, към кладенеца на рождението му, откъдето е изпълзял — треперещ и изпълнен с непознати желания.
Лицето, надвесено над този по-отдавнашен кладенец, е точка в кръглото му гърло някъде високо горе.
Още по-далеч над лицето в синьото утринно небе е малкият сърп на луната. Откъм гърлото на кладенеца на вълни нахлува леден въздух, който устите на клонингите вдишват с отваряне и затваряне. Дробовете се изпълват със сладкия дъх на зеленина, градове и парещи горивни изпарения. Виковете и плачът се усилват, после затихват в мъчителна тишина, когато лицето раздвижва устни и произнася име, което чува само той.
Космонавтът не си спомня добре случилото се тогава, освен че няколко дни по-късно е пристъпил, лишен от дрехите и паметта си, пред рампата на неголяма увеселителна шхуна, пълна с пируващи аристократи на ловна обиколка из новите владения на Синдиката. Не е имало начин да знае, че спомените му са изтрити, след като е полудял от ужаса на агорафобията и се е опитал да изнасили тайнствения си спасител. Първите му нови спомени започват от мига, когато са го въвели на борда на шхуната, и в момента, в който се е уверил, че се намира на правилното място, и тялото му е излъчило сигнал, заличаващ всяка мисъл. Екипажът и аристократите са заспали дълбоко, а той е прекарал седмици в бродене из притихналия кораб, за да научи всичко за него.
Зад гърба му се затваря стена от стенещи мъртъвци.
Ръцете им посягат към шлема на скафандъра му, изтръгват куплунги на вторични поддържащи системи, оставят лепкави мокри петна по наличника му. Сега мъжът чува слабите викове за помощ на оцелелите и след като открива вратата за последния незаразен отсек, се обръща и започва да прочиства периметъра. Отблясъците на изстрелите осветяват припламващо правилните черти на лицето и сключените му вежди. В черните му очи има гняв и горчивина.
Видял е първо очертанията на усмихнатото ѝ лице.
Въздухът го опиянява и очите му все още са пълни с парещи искри. Усеща, че се намира на открито, всеки повей на вятъра го блъска като ураган. Не знае къде е горе и долу.
Тя продължава да се усмихва търпеливо, а той я различава по-ясно. Усмивката ѝ не трепва дори когато нещо зад нея закрива като птица предиобедното слънце и изтръгва от земята една метална плоча заедно с парчетата бетон, подхвърля я в пространството зад жената, а сетне кракът на нещото стъпва на десетина метра по-нататък, задържа се, слънцето отново се скрива за миг, втори манипулатор просича въздуха и пространството зад усмихнатата непозната.
Чак сега космонавтът чува механичния трясък и започва да трепери от утринния хлад. Очите ѝ се плъзгат мимолетно през голото му тяло и тя кима удовлетворено:
– Да тръгваме. Тук не е безопасно.
След което го хваща за ръка и го повежда като дете след себе си през бурята от политаща пръст, улици и градове.
Бойното подразделение от фрегати на Синдиката се е отзовало на сигнала за помощ на туристическия кораб.
Околността гъмжи от строителни роботи и самоходни платформи. Хълмове се откъсват от гръдта на земята под напора на хиляди избухващи микросонди и ята от проучвателни механизирани единици. На борда си фрегатите пренасят армия от редовни войници, обучени за прочистващи операции на новоприсъединените към Синдиката планети. Войниците са отцепили района около авариралия туристически кораб, за да дадат възможност на сапьорите да извадят полуобезумелите корабокрушенци през стените на подозрително замлъкналата му черупка. Сред тях е и космонавтът, ето го и него: изплашен младеж, твърде млад, за да управлява своя собствена планета, придружаващ улегналите господа по време на развлекателната им обиколка. Фрегатите се издигат в космоса, обратно към основната част на флотилията в орбита. Бомбите, които изстрелват към мястото на мистериозния инцидент, разтопяват всичко, минават цели часове, преди към епицентъра на удара отново да пропълзят неуморните строителни роботи, превръщащи завладяната планета в рай. Седмици, преди комодорът на флотилията, неговите капитани и свирепи войници да забравят напълно, че такава планета съществува…
Години, докато издълженият сребрист корпус на звездолета израсне над зеления ѝ застинал хоризонт сред експлозивен облак междузвезден прах, разсейващ се от защитните му полета.
Умореното му издихание прозвучава безмълвно, едновременно на няколко радиочестоти, а от избухналия му ляв борд като кървава диря започват да изпадат искрящи отломки, оборудване и човешки тела.
По-малко от минута по-късно от алкубиер-пространството излиза и втори кораб — по-малък и по-бавен, изоставащ все повече от първия с всяка изминала секунда. В него е космонавтът, отчаяно крещящ на кибернетичните вериги на кораба си да ускорят над максимално допустимото, независимо от опасността корабът да се разпадне.
От кила на звездолета се отделя малката спасителна капсула на снимачния екип, двигателите ѝ я подхващат и ускоряват към планетата. Някой в звездолета иска да спре капсулата. Неравномерните, неточни изстрели, които я съпровождат от предната батарея на звездолета, прелитат безобидно покрай нея.
Пръстът на космонавта не отпуска спусъка на пистолета.
Оръжието произвежда тежки картечни изстрели, прочистващи като с гаубица зомбитата, стичащи се от всички околни коридори. Индикаторът за енергийния запас на пистолета порозовява предупредително, а сетне изпада до червената граница и едновременно с всеки изстрелян заряд започва да издава кратки настойчиви сигнали.
Когато събираме смелост отново да се приближим до корпуса на звездолета, изстрелите отдавна са заглъхнали дълбоко във вътрешността му.
Дори електрониката на снимачната техника е престанала да компенсира радиосмущенията. Вторият оператор се е предал, превит на две, и повръща проточена, черна лига на земята. Лицето му е посивяло от болестта. Първият оператор рязко обръща камерата от пустия входен шлюз към нещо зад себе си и екранът се изпълва с шум.
Лицата на оцелелите също са посивели като пепел. Очите им са хлътнали.
– Не! – крещи космонавтът и търси трескаво сред тях, отхвърля болнавите им тела, разблъсква ги, готов да изпадне в ярост.
В дъното на отсека е организиран пункт за бърза помощ. Налягалите тела на спасените ранени по време на финалното отстъпление са почервенели от кръв, разкъсани, наръфани, раздрани, с отворени кореми и гръдни кошове. Над тях стоят приведени инфектираните в най-напреднал стадии и мълчаливо дъвчат.
– Не – повтаря космонавтът, неспособен да направи и крачка повече.
Сигурен е, че тя е там, или че го наблюдава от някой тъмен ъгъл в товарния отсек и че в очите ѝ няма нищо.
През коридорите на звездолета преминава невидимо, любопитно присъствие, по-злокобно и от древното зло, превърнало екипажа му в живи мъртъвци.
С всяка своя стъпка, изпълнено с търпението на безкрайното време, присъствието научава нещо ново за нашествениците. Каютите зеят с отворени врати, балните зали са пълни с преобърнати маси, разсипани прибори, обувки на жени, захвърлени в ужаса на бягството в която и да е посока. Космонавтът все още не разбира къде е попаднал след годините, през които се е издигнал в средите на Синдиката, сменял е лицето си, забравял е миналото.
Оцелелите се сключват все по плътно около него. Движенията им са започнали да стават лениви и поклащащи се, неопределени като посока, постоянни като желание.
После присъствието преминава като сянка през умовете им и ги кара да спрат.
