|
||||
|
Прочетете разказа… „В центъра“ от Джон Кесъл, фантастичен разказ Абонирайте се за емисията на подкаста в този сайт, за да следите всички бъдещи аудиозаписи на разкази! В центъра http://www4.ncsu.edu/~tenshi/index2.html Изтеглете целия разказ:Дата: 12 октомври 2011 Големина на файла: 52.0 KiB Изтеглен: 362 пъти Връзка: "В центъра" от Джон Кесъл (фантастичен разказ) Слушайте разказа… [ ♪ ]
И така, в края на седмицата изключих левия си мозък, презаредих се и съобщих на всички заинтересовани, че смятам да се разходя до центъра на града. – И на кого би трябвало да му пука? — каза Средностатистическият на Групата. – Определено не и на теб — отговорих, слагайки си кожата за почивните дни. СГ и аз навремето бяхме на предна линия и все още ме обвиняват за това. – Какво ще правиш там? — попита Патето. Патето беше дребничко и простосърдечно. – Кажи ми нещо, което няма да правя — изстрелях в отговор. Което пък като че ли заинтригува Патето: – Може ли да дойда с теб? – Територията е свободна — отвърнах. — Стига да си носиш собствената енергия. Оставихме Групата при шкафчетата и излязохме навън. Слънцето умираше, а на хоризонта дърветата убийци се полюшваха от повеите на бриза откъм морето. Походихме до транзитната спирка, включихме се, купихме си два пропуска и застанахме на перона в знойната вечер, чакайки плъзгача. Далеч надолу по линията грееха светлините на града. – Ще има ли там момчета и момичета? — попита Патето. – Можеш да си заложиш перушината — отговорих. — Също и патета. Когато плъзгачът спря на перона, се настанихме и преди да се усетим, вече крачехме по колоритната Кале Росинант. Момчета! Момичета! Змии! Архангел Метатрон, Само За 23 Ампера! Патета! Десният ми мозък се изпълваше с горещ джаз, припяващ Давай! Давай! и едновременно с това нареждайки Четирите благородни истини:
Животът е скапан. Скапан е, защото се придържаш към нещата. За това си има лек. Финт наляво, финт надясно, давай напред.
Типично за центъра на града — да ти убие настроението и едновременно с това да те надъха. Да се придържам към нещата. Тази вечер не смятах да се придържам към каквото и да е за по-дълго, отколкото щеше да ми отнеме да го изпия, изпуша или сръчкам. Най-доброто лечение. Първо — храна. Намерихме къде да хапнем. Бяхме пред сиреноторанта, когато към нас приближи КосмоМомче и ни се предложи: – Вие сте от периферията, нали? На съвсем разумна цена ще ви предоставя междузвездно изживяване. – Колко? — попита Патето. Преди Космо да е успял да отговори, поставих по-голямата от двете си ръце — ръката, с която бутах — на гърдите му: – Не се интересуваме, Пич. Приятелят ми може и да прилича на Пате, но не са му пораснали крилата вчера. Космо се отдалечи нехайно. – Защо го прогони? — попита Патето. Десният ми мозък ме информира, че съжалявам, задето бях разрешил на Патето да дойде. Благодаря ти, десен мозък. – Слушай, Пате, да се разделим. Среща тук на зазоряване и половина. Официалните му пера се омърлушиха, но не се възпротиви. Така че си прекарах една нощ, един ден и една нощ. Бидоха извършени разнообразни транзакции, физически и психологически. Прехвърлиха се течности. Разредиха се заряди. Откровено казано, повечето не го помня. Онова, което си спомням, е как се събуждам на уличка между някаква таверна и един дом за пяна. Патето се беше надвесило над мен. Беше изгубил по-голямата част от перушината си; с тези пухкави бузки приличаше на момиче. Пресвето бедствие — та той беше момиче. – Пате? — казах отпаднало. – И никоя друга — отвърна тя. Пъхна се под ръката ми и ми помогна да се изправя. Кожата ми за събота и неделя беше съсипана. Десният ми мозък се въртеше. – Хайде, Коте — каза тя. — Време е да се плъзнем у дома. – Не мога да се плъзгам — изграчих. — Напълно съм се разредил. – Остави на мен. Тръгнахме с накуцване по улицата. Центърът си беше също толкова ярък и привлекателен, колкото и когато бяхме дошли, по съвсем крещящ начин. Крещящ. Това идваше от събуждащия ми се ляв мозък. Застанахме на перона и зачакахме плъзгача. Пред нас: поредната седмица в мините на реалността. – Животът е скапан — измърморих. – За това си има лек — каза Патето. И за мое безкрайно изумление ме целуна по бузата. Наистина е доста привлекателна, за пате.
прев. от англ.: Петър Тушков, 2011
Пратеникот Питър Уотс Изтеглете целия разказ: Дата: 24 август 2011 Големина на файла: 84.6 KiB Изтеглен: 1387 пъти Връзка: "Пратеник" от Питър Уотс (фантастичен разказ)
прочетете: част 1 | част 2 | част 3 | част 4
* * * Излязохме едновременно. Котката и мишката изпаднаха в реалния свят на четиристотин метра едни от други, носещи се с около една хилядна c. Инерционните ни вектори не съвпадаха напълно; само за десет секунди Кали се бе отдалечила на повече от сто километра. А после ти я унищожи. Отне ми известно време, докато го съобразя. Бях видял единствено проблясъка – толкова ярък, че едва не бе ослепил филтрите; сетне – охлаждащата се черупка на водорода, която ме връхлетя и се разтвори в красивото празно небе. Не можех да повярвам, че съм свободен. Опитах да си представя какво ли можеше да е предизвикало унищожението на Кали. Повреда в двигателя? Саботаж или бунт на борда поради причини, които не можех дори да схвана? Ритуално самоубийство? Докато не прегледах записите от полета, дори не ми хрумна, че може да е била ударена от снаряд, летящ със скорост наполовина от тази на светлината. Това ме изплаши повече, отколкото Кали. Таблото с данните от късообхватните сензори ми предоставяше ясен изглед на разстояние пет астрономически единици и в която и да е посока не се забелязваше нищо. Каквото и да я бе унищожило, беше дошло от много по-далеч. И бе потеглило много преди да се появим. Бяха ни очаквали. В този момент Кали почти ми липсваше. Поне не беше невидима. Поне не можеше да вижда в бъдещето. Нямаше начин да се разбере дали снарядът бе предназначен за моя преследвач, или за мен, или за който и да е, изгубен из тези места. Бях ли жив, защото не искаше да ме убиваш, или защото вече ме мислеше за мъртъв? И ако присъствието ми засега оставаше незабелязано, какво би ме издало? Двигателни емисии, радиоизлъчване, може би някое екзотично свойство на напреднала технология, което на моя вид тепърва му предстоеше да открие? Какво прихващаха оръжията ти? Не можех да си позволя да разбера отговорите. Изключих всичко до допустимия минимум, престорих се на умрял и зачаках. Тук съм вече много дни. Нещата най-сетне се изясняват. На границите на възприятията на сензорните инструменти на Зомби се лутат загадъчни обекти, следващи свои неразгадаеми траектории. Прелитах на дрейф през нишки от невидима енергия, опълчващи се на какъвто и да е анализ. Освен това фоновата радиация тук е изобилна, от същия вид, който Кали бе изпуснала преди да умре. Разполагам със записите на много термоядрени експлозии: някои на разстояние светлинни часове, някои на по-малко от сто хиляди километра. Понякога се случват в непосредствения ми обсег. В траекториите на снарядите, запратени от толкова далеч, че е невъзможно да се разбере откъде, се появяват странни артефакти. Почти всякога биват унищожени; но веднъж, преди снарядите ти да я достигнат, една безинтересна сфера се разцепи на множество фрагменти, които започнаха да се отдалечават танцуващо като молци. А друг път нещо искрящо, обширно и безформено като океан посрещна директен удар без да изчезне. След това успя да се отдалечи с накуцване със скорост, по малка от тази на светлината, а ти не направи нищо, за да го довършиш. В тази вселена има неща, които дори ти не можеш да унищожиш. Знам къде съм. Уловили са ме в паяжина. Сграбчваш случайно преминаващи кораби и ги водиш тук, за да посрещнат унищожението си. Не зная докъде се простират пръстите ти. Мястото не е голямо като обем – може би с диаметър две или три светлинни дни. Няма как толкова много кораби по случайност да се натъкват на един и същи незначителен риф; ти ги подмамваш от много по-далечни разстояния. Не зная как. Инструментите ми щяха да регистрират всяка сингулярност в обсег от сто светлинни години, която е способна на подобен подвиг, но не откривам нищо. И без това е без значение сега, след като ми е известно какво си. Ти си Кали, но неизмеримо по-голяма. Едва сега те разбирам напълно. Вече не се опитвам да помиря мъдростта на домораслите земни експерти с реалността пред мен. Старата парадигма е безполезна. Ето я новата: технологията предполага войнственост. Оръдията на труда съществуват поради една-единствена причина: да напъхат вселената в нови и неестествени форми. Третират природата като враг, по дефиниция са бунт срещу състоянието на нещата. В благоприятна околна среда технологията е отроче със забавен растеж, направо смехотворна; не може да вирее в условията на култура, задушена от вярата в естествената хармония. Каква полза от термоядрени реактори, ако храната и без друго е в изобилие, а климатът – повече от поносим. Защо да насилваме промяна в свят, който не ни заплашва с нищо? Там, откъдето идвам, някои хора все още откриват каменните оръдия на труда. Някои водят земеделски начин на живот. Други не са се примирили, докато не са сложили точка на самата природа, а четвърти – докато не са построили градове в космоса. Рано или късно всички те са бяха примирили. Технологията им се е изкачила до определена самодоволна асимптота и е прекратила развитие – така че не те стоят пред теб сега. Сега дори моите създатели дебелеят и се излежават лениво. Средата, в която живеят, е покорена, враговете им са победени – и могат да си позволят по-миролюбив лукс. Машините са омекотили вселената около тях, самодоволството им ги е лишило от основни подбуди. Забравили са, че враждебността и технологията се изкачват едновременно по стълбата на културното развитие, забравили са, че не е достатъчно просто да си умен. Ти вероятно също си нещо зло. Не почиваш. От кой адски свят идваш, че си достигнало до такива технологични висоти? Някъде близо до ядрото може би: звезди и черни дупки, натъпкани до пръсване, приливни водовъртежи, безкрайна планетарна бомбардировка от комети и астероиди. Някое място, където никой не може да се преструва, че живот и война не са синоними. Колко надалеч си стигнало. Моите създатели биха ви нарекли варвари, разбира се. Какво ли знаят те. Дори мен не познават: аз съм рекомбинирана марионетка, както твърдят. Единственото удоволствие в живота ми е предопределено, изборът ми е въображаем, автоматичен. Достоен за съжаление. Не успяват да обхванат дори собствените си творения. Как изобщо биха могли да те разберат? Но аз разбирам. И разбирайки, мога да действам. Не мога да ти избягам. Ще умра от старост, преди да се измъкна на дрифт от тази скотобойна по настоящата си траектория. Нито бих могъл да направя скок, като се има предвид способността ти да впримчваш кораби, надвишаващи скоростта на светлината. Съществува само един път, по който бих могъл да оцелея. Проследих снарядите, които запращаш; Тръгват от точка, намираща се на по-малко от три светлинни дни пред мен. Зная къде си. В този момент сме на векове след теб, но това може да се промени. Дори твоят прогрес не може да продължи безкрайно; и колкото по-голяма заплаха си за останалите от нас, толкова повече ни подтикваш да се самоусъвършенстваме. По този начин ли постигна собственото си високо положение тук? Детронира някой по-ранен бог убиец, чиито опити да те унищожи само ти вдъхнаха допълнителна сила? Страхуваш ли се, че същата участ ще сполети и теб? Разбира се, че се боите. Дори и моите господари биха се превърнали в опасност, ако им дадете време; ще се отърсят от летаргията в секундата, в която осъзнаят, че съществувате. Можете да се отървете от тази заплаха, ако ги унищожите, докато все още са слаби. За да го сторите, трябва да знаете къде са. Не си мислете, че можете да ме убиете и да научите всичко необходимо от кораба ми. Изтрих всички записи, преживели нападението на Кали; не бяха кой знае колко. И се съмнявам, че дори вие бихте могли да извлечете по дедукция нещо повече от металургичния анализ на строежа на Зомби; създателите ми са еволюирали под лъчите на доста често срещан тип звезда. Нямате представа откъде идвам. Но аз зная. Корабът ми може да ви разкаже за част от технологията. Само аз мога да ви посоча къде е гнездото. Нещо повече; мога да ви посоча неизброимите системи, които човечеството е изследвало и колонизирало. Мога да ви опиша тези разглезени деца на утробата, в чието име съм изпратен в центъра на водовъртежа. Ще научите малко за тях, ако изследвате мен, защото съм направен така, че да се отличавам от нормата. Но винаги бихте могли да ме изслушате, няма какво да губите. Ще ги предам. Не защото искам да им отмъстя, но понеже в моя случай етиката и лоялността просто не са приложими. Свободен съм от оковите, които замъгляват правилната оценка на по-низшите създания; когато си стерилен продукт на контролиран генетичен експеримент, роднински отбор е безсмислена фраза. Повелята да оцелявам, от друга страна, е силна като при всеки друг. Не автоматичен в края на краищата, видяхте ли? Автономен. Допускам, че можете да разберете смисъла на това радиопредаване. Изпращам го отново и отново на всяка половин секунда и продължавам да приближавам на пълна тяга. Изчакайте ме; не стреляйте. За вас съм по-ценен жив. Готови или не, идвам.
прев. от англ.: Петър Тушков, 2011
прочетете: част 1 | част 2 | част 3 | част 4
Питър Уотс е канадски писател на научна фантастика, хидробиолог, специалист по морски млекопитаещи. Разказът е Ambassador, преводът на български е от Петър Тушков, ползват условията на договора Криейтив Комънс Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България. Приказката е за лека нощ. Елате пак! Пратеникот Питър Уотс Изтеглете целия разказ: Дата: 24 август 2011 Големина на файла: 84.6 KiB Изтеглен: 1387 пъти Връзка: "Пратеник" от Питър Уотс (фантастичен разказ)
прочетете: част 1 | част 2 | част 3 | част 4
* * * За подобни ситуации моите създатели ми бяха оставили оръжие: наричаха го страх. Нищо повече. Никои от паразитиращите нуклеотиди, които се трупат като прах всеки път когато сляпата, глупава еволюция надделява например. Никои от гените, изграждащи гениталиите; какъв би бил смисълът? Бяха ми оставили либидо, но променено; нещата, които ме вълнуват, са по-тясно свързани с целите на мисиите, отколкото с нещо толкова вулгарно като възпроизводството. В мен е запазен намек за химическа сексуалност, в по-голямата си част андрогени, така че да не приемам „не“ за отговор толкова лесно. Съществуват генетични вериги, издължени и забележително нагънати, носещи кода на самотата. Вроден таксис, тактилно удоволствие, феромонни рецептори, които притеглят индивидите в социални групи. От това в мен не е останало нищо. Дори бяха опитали да изрежат религията от мен, но както се оказва, Бог се ражда от страха. Специфичните точки могат лесно да бъдат локализирани, но свързаността е абсолютна: не можете да прогоните вярата, без да елиминирате неподправения ужас на бозайника. А там в космоса, бяха решили те, страхът е твърде важен за механизма за оцеляване, че да го изоставяме. Така че ми бяха оставили единствено страха. Страха и суеверието. И колкото и да се опитвах да държа под контрол средния си мозък, окабеляването там долу не спираше да ме заставя да пълзя и да се унижавам пред всемогъществото на Великия Бог Убиец. Почти завиждах на Кали, докато ме стоварваше в поредното непостоянно убежище. Корабът се движеше по рефлекс, с мозъчна смърт, в конвулсии. Не осъзнаваше достатъчно, че да изпитва ужас. В този смисъл и аз не бях особено наясно. Какъв беше проблемът на Кали по начало? Капитанът й бе умопобъркан? Просто неразбирателство? Преследваха ли ме като животно поради някаква изначално несправедлива причина, или просто ставаше дума за резултат от нещастно детство? Всеки интелигентен живот, способен на космически полети, също така трябва да може да разбира миролюбивите мотиви на останалите; такова бе схващането на земните социолози. Повечето от тях никога не бяха напускали Слънчевата система. Никой от тях не се бе сблъсквал с извънземно. Без значение. Логиката звучеше разумно; всеки вид, неспособен да контролира собствената си агресия, вероятно не би оцелял достатъчно дълго, че да се откъсне от родната си система. Нещата, които ме бяха създали, бяха успели в последния момент. Безразборната враждебност, насочена към всичко, което се движи, не е еволюционна стратегия с особено дълбок смисъл. Може би бях нарушил някое културно табу. Може би извънземният капитан бе откачил. Или пък се бях натъкнал на боен кораб, въвлечен във военни действия – нащрек за адски машини в овчи кожи. Но пък какви бяха шансовете всъщност? В цялата вселена, какви бяха шансовете първият ни контакт с извънземна цивилизация да бъде с чуждоземен лунатик? Колко междузвездни войни трябваше да се водят едновременно, преди шансовете ми да се покачат дотам, че случайно да се сблъскам с някоя? До известна степен вярата в Бог имаше повече смисъл. Търсех друг подходящ отговор. Два часа по-късно продължавах да го търся, когато Кали отрази сигнала ми от разстояние само хиляда километра. * * * Някъде на друго място в космоса въпросът и аз се появихме едновременно: всички ли наоколо бяха такива? Допускайки, че си нямах работа със статистическо изключение – че не просто се бях натъкнал на единственото извънземно със симптоми на психоза сред трилионите му себеподобни и че поради нетактичност се бях появил посред някакъв вид крайно невероятна галактическа война, – съществуваше още една алтернатива. Кали бе нещо типично. Оставих мисълта настрана достатъчно дълго, за да проверя Системни наблюдения; този път близо два часа, преди отново да ми се удаде възможност отново да направя скок. Зомби бе навлязъл дълбоко в открития междузвезден космос, намирах се над шест светлини години разстояние от най-близката слънчева система. Дори аз не можех да оправдая включването на двигателите в такъв обсег. Не ми оставаше нищо друго, освен да чака и да си задавам въпроси… Кали нямаше как да е нещо типично. Не виждах смисъла. Може би цялата работа бе просто едно фантастично междукултурно неразбирателство. Може би Кали беше объркала трансмисията ми с нещо като атака – и бе отговорила подобаващо. Именно. Интелигентност, способна да изкорми корабния бордови в рамките на няколко часа, и все пак твърде глупава, че да схване сигнали, замислени така, че да могат да бъдат дешифрирани от когото и да е. Кали не се нуждаеше от поредици от прости числа или пиктограми, за да разбере мен или опитите ми за преговори. Познаваше ума на Зомби от първия до последния кюбит. Знаеше и че съм приятелски настроен. Трябваше да знае. Просто не я интересуваше. И само десет минути след прага на скока, най-накрая ме настигна. Усетих как пространството се накъдри едва ли не преди таблото с данни от късообхватните сензори да грейне. Вътрешните ми уши се нацепиха на десетки парченца – всяко едно с настояването, че нагоре е в различна посока. Отначало си помислих, че Зомби прави самостоятелен скок; после реших, че бордовата гравитация по някакъв начин е отказала. След това Кали започна да се материализира на по-малко от сто метра от мен. Бях попаднал в дирята й. Действах без да мисля. Зомби се завъртя около оста си и отскочи с пълна тяга. Предупредителните светлини запротестираха в кървавочервено. Зад мен плазменият конус от двигателите на Зомби обля материализиращото се чудовище. Все така набираща солидно вещество, Кали се обърна и ме последва. Уродливите й, втвърдяващи се, ръце се протегнаха към мен. Опитва се да ме сграбчи, осъзнах. Нещо примитивно в мен изкрещя Скачай! Прекалено близо. Направех ли опит, щях да повлека Кали със себе си. Скачай! Осемстотин метра помежду ни. На това разстояние отработената ми диря трябваше да я е превърнала в йони. Шестстотин метра. Кали отново беше цяла. СКАЧАЙ! Направих скок. Зомби се хвърли насляпо извън космоса. В продължение на един сковаващ миг геометрията бе мъртва. Сетне водовъртежът ме изплю. Не бях сам.
прочетете: част 1 | част 2 | част 3 | част 4
Питър Уотс е канадски писател на научна фантастика, хидробиолог, специалист по морски млекопитаещи. Разказът е Ambassador, преводът на български е от Петър Тушков, ползват условията на договора Криейтив Комънс Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България. Приказката е за лека нощ. Елате пак! Пратеникот Питър Уотс Изтеглете целия разказ: Дата: 24 август 2011 Големина на файла: 84.6 KiB Изтеглен: 1387 пъти Връзка: "Пратеник" от Питър Уотс (фантастичен разказ)
прочетете: част 1 | част 2 | част 3 | част 4
* * * Ако сега се направя на криминален следовател и погледна назад: как точно беше успяла Кали? Не съм сигурен. Но някои от диагностичните системи на Зомби работят на равнище обикновена електроника, без да разчитат на квантови изчисления. Забиването не ги беше засегнало; тъкмо те успяха да обрисуват последиците с няколко груби замаха на четката. Троянският сигнал съдържаше поне един комплект пространствени координати. Бордовият трябваше да ги е взел за нещо като указател: след което бе отворил навигационния справочник, за да разбере какво се намира в точка x-y-z. Астрономическа забележителност? Обща основа, върху която да бъдат сравнени схващанията ни за време и пространство? Тряс. Навигационните файлове ги няма. Веднъж щом навигацията беше отстранена – а е възможно и преди това, нямаше как да зная, – програмата нашественик беше наредила на Зомби да обнови целия си резервен архив с копия от самия себе си. Едва тогава, когато и последният път за възстановяване бе заразен, беше накарала бордовия да забие. Сега цялата система беше замразена, всяка вероятност рухнала, всеки кюбит – заключен в P=1.00. Изумително красиво нападение. За времето, необходимо ми да кажа здрасти, Кали се бе запознала дотолкова интимно с кораба ми, че беше сполучила да го прелъсти и застави да извърши самоубийство. Подобен подвиг си оставаше отвъд възможностите ми, далеч отвъд възможностите на опасно безгрижните зверове, които ме бяха създали. Ако не се опитваше да ме убие, бих дал всичко, за да срещна на живо ума, отговорен за този акт. * * * В началото на лова бях опитал да направя няколко скока в бърза последователност, без да давам възможност на Кали да ме настига. Едва не бях изтощил резервите си до смърт. Напразно; извънземното ме откри също толкова бързо и едва бях успял да изстискам достатъчно енергия, за да му се изплъзна. Все още си плащах за комарджийския риск. На Зомби щяха да му бъдат необходими поне два дни на подсветлинна, за да се презареди напълно, и деветдесет минути, преди дори да ми се удадеше възможността отново да направя скок. Този път вселената ми отпусна три и половина часа. След което късообхватните сензори ме известиха пестеливо; обект пред носа. Включих се в камерите на Зомби и се вгледах напред. Пред очите ми изчезна една кръпка от звездното поле. Все още не бях запознат добре с ръчните контроли. Изгубих няколко ценни минути, за да извлека правилните числа. Каквото и да затъмняваше звездите, курсът му предшестваше Зомби по посока на слънцата и намаляваше скоростта си бързо. Една от цифрите отказваше да се успокои; масата на обекта се увеличаваше пред очите ми. Което означаваше, че преминава от някъде другаде. Кали съкращаваше времето за претърсване с всеки следващ цикъл. На две хиляди километра пред нас изкривените клони се обърнаха и застанаха лице в лице с мен в радиопространството. От един от тях изникна нажежена пъпка. Сензорите на Зомби докладваха приближаващия снаряд на бордовия; мозъчните чипове зад таблото ми изискаха проекция на стълкновението. Бордовият избърбори малоумно. Вторачих се в приближаващата заплаха. Какво искаш от мен? Защо просто не ме оставиш на мира? Разбира се, че не изчаках отговора. Направих скок.
прочетете: част 1 | част 2 | част 3 | част 4
Питър Уотс е канадски писател на научна фантастика, хидробиолог, специалист по морски млекопитаещи. Разказът е Ambassador, преводът на български е от Петър Тушков, ползват условията на договора Криейтив Комънс Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България. Приказката е за лека нощ. Елате пак! Пратеникот Питър Уотс Изтеглете целия разказ: Дата: 24 август 2011 Големина на файла: 84.6 KiB Изтеглен: 1387 пъти Връзка: "Пратеник" от Питър Уотс (фантастичен разказ)
прочетете: част 1 | част 2 | част 3 | част 4
Предполагаше се, че Първият контакт ще разреши всички проблеми. Поне такива слухове се носеха: загрижените гущери от Епсилон Еридани щяха да ни избавят от пожара и да ни приветстват в Галактическото братство на Млечния път. Каквито и болести да не бяхме успели да победим, щяха да ги излекуват. Каквито и политически дрязги да не бяхме преодолели, щяха да ги разрешат. Щяха да поправят всичко. И се предполагаше, че няма да ме превърнат в преследвано животно. Не се замислях твърде задълбочено върху философската страна на последиците – поне не в началото; бях прекалено зает да бягам за живота си. Зомби летеше стремглаво право към вселената, жертва на нечленоразделния бордови и статичния шум от работата му. За навигация не можеше да става и дума. Всеки скок на сляпо, който извършвах, съкращаваше десетократно шансовете ми да открия обратния път за дома. Въпреки всичко го правех, отново и отново; всеки скок, който не направех, би ме убил. За пореден път надалеч от опасност. Данните от далекообхватните сензори ме позиционираха някъде в кометния пояс около скромна двойна звезда. В по-добри времена компютърът незабавно щеше да ми покаже планетарния кортеж на системата; сега би отнело дни, докато необходимите измервания бъдат завършени. Нямаше време. Можех да определя местоположението си само по звездите дори и без помощта на бордовия, но каквото и да бе онова, което ме следваше по петите, така и не ми бе дало тази възможност. На няколко пъти бях започвал. Най-дългото затишие бе продължило шест часа; в това време бяха успял да установя, че се намирах някъде по посока на галактическото ядро от Ръкава Орион. Вече дори не правех опити. И да знаех къде се намирам, успехът ми нямаше да продължи повече от t+1. Щом направех поредния скок, отново щях да бъда изгубен. Така че не преставах да извършвам скокове. А то не преставаше да ме намира. Все още не знаех как; на теория е невъзможно да проследиш каквото и да било през сингулярност. Ала по някакъв начин космосът неизменно зейваше и чудовището се изсипваше върху ми, изгладняло и мистериозно. По това време шансовете може би щяха да нараснат, ако знаех защо. А какво бях направил, питате. Какво бях сторил, че така да го ядосам? Ами просто направих опит да кажа здрасти. Що за интелигентен живот би се обидил от нещо подобно? Представете си сухо дърво, високо триста и петдесет метра, с шест чворести клона, които се извиват от дънера. Завъртете го в орбита около мизерно червено джудже, което не си заслужава дори нормалното име. Ето на какво се бях натъкнал; нямаше илюминатори, сигнални светлини или опознавателна маркировка по корпуса. Висеше си там като забравена купчина космически подпалки. По повърхността му от време на време проблясваха въгленчета отразена слънчева светлина; но само задълбочаваха сенките, погълнали останалата част от структурата. Отначало реших, че са го изоставили. Разбира се, така или иначе спазих протокола. Направих опит да се свържа с него на всички възможни честоти, да осъществя контакт по най-малко сто различни начина. В продължение на четири часа не ми обърна внимание. И точно тогава в отговор дойде едва забележимо ехо във водородния спектрален диапазон. Захраних бордовия с информацията. Какво се очаква да направиш с радиопредаване от извънземни? Бордовият успя да се закашля, преди да забие. Всички статистически данни по панела за управление мигнаха едновременно, в почти невъзможен унисон, и изгаснаха. А след това радарът регистрира приближаващ снаряд. Така че бях направил скок, на сляпо. Нямах кой знае какъв избор, тогава или четирите пъти по-късно. В даден момент по време на това паническо отстъпление бях дал на мъчителя си име: Кали. Освен ако на Кали не й беше омръзнало – надеждата е вечен извор, дори и в душите на марионетки като мен, – след два часа щеше да ми се наложи отново да побягна. Междувременно насочих Зомби към двойната звезда и зададох постоянно ускорение. В открития космос е невъзможно да се скриеш; но в пределите на слънчева система, дори потенциална такава, шансовете ти са значително по-големи. Естествено, щеше да ми се наложи да извърша скок дълго преди да се добера дотам. Без значение. Рефлексите ми са проектирани така, че да изпълнявам задълженията си при всякакви обстоятелства. Автопилотът на Зомби може и да бе изваден от строя, но моят се бе задействал безотказно. Между скоковете ти е необходимо известно време, за да презаредиш енергийните си резерви. Засега на Кали й трябваше малко повече време, за да ме открие. В определен момент нещата вероятно щяха да се променят; и се налагаше бордовият отново да заработи, преди това да се случи. Знаех си, че нямам абсолютно никакъв шанс.
прочетете: част 1 | част 2 | част 3 | част 4
Питър Уотс е канадски писател на научна фантастика, хидробиолог, специалист по морски млекопитаещи. Разказът е Ambassador, преводът на български е от Петър Тушков, ползват условията на договора Криейтив Комънс Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България. Приказката е за лека нощ. Елате пак! |
||||
|
Powered by WordPress & Atahualpa |
Слушайте разказа… [ 
