Имаш ли какво да кажеш? Подари ми го. Ще го чета, когато тръгвам на път.
Хъркането (Just So Story)
от Милена Иванова
Веднъж ми се наложи да пътувам с бързия влак София‒Бургас. Беше делничен ден и за щастие нямаше много хора. Настаних се в едно празно купе, качих багажа си и се приготвих да поспя през дългите и скучни предстоящи часове.Малко преди тръгването на влака във вагона нахлу група млади, весели цигани. Щом разбрах, че наближават, се престорих на заспал, но щраусовският ми номер не мина и те влязоха точно в моето купе.
Бързо се примирих, защото очевидно имаха намерение да запълнят пътуването си също като мен, тоест мирно похърквайки няколко часа.
На полянка, сред горица
Охльо тропа ръченица,
хванал здраво за ръчица
младата си годеница.
Кой му свири, за да тропа?
Откъде пък го докопа?
Охльо вика буйно: “Хопа!”
и дъската му май хлопа.
… извинете, разсеях се за момент. Знаете, нали, как хаотично тече човешката мисъл. Всъщност тази стара популярна народна песен ми хрумна, защото хъркането на единия от очарователните ми спътници удивително точно възпроизвеждаше ритъма й.
Така вече знаете, че циганите изпълниха твърде буквално предположението ми и щом се унесоха, захъркаха гръмко.
Известно време сподавях раздразнението си, пеейки наум горната мелодия, но за нещастие, циганинът скоро измени ритъма. След един ауфтакт той изведнъж премина на шопски народни песни, а тях не ги понасям.
Чудно е наистина, като си помислиш, един циганин да си похърква български народни песни. Не, че не може, но за пръв път се сблъсквах с подобно явление.
Опитвах се да заспя, абстрахирайки се от досадните звуци, които, със задълбочаването на съня, ставаха все по-силни. Напразно. Знаете какви особени свойства притежава хъркането. Колко е широк диапазонът на мощта му, колко различни звукови нюанси са му присъщи. Ту се издига, трепетно опипвайки върховете на гамата, ту внезапно потъвайки в най-дълбоките тембри, басово ломоти и гърми като река между високи урви.
В крайна сметка се отказах от явно нелепата си идея да заспя, тъй като и от другите купета хората се почувстваха обезпокоени от шума, който полека-лека започна да заглушава дори работещото радио. Един чичко даже дойде на вратата ни и започна да прави разни знаци, но не го разбрах, защото вниманието ми бе твърде изтощено от задълбоченото изследване на гореописания дихателен феномен.
Малко след това, обаче, разбрах, че слушането на хъркащите цигани действително много ме изтощава. Може би се дължеше на това, че бяха роми, а хъркането — техните алкохолни изпарения, които ме опиваха и аз губех контрол над реакциите си. С последни усилия на замъгленото си съзнание излазих в коридора и тръшнах вратата след себе си. Там нямаше никого — всички прозорци бяха отворени. Почувствах се изведнъж странно. Като че пътувахме през приказка. Но това усещане скоро бе изместено от друго, което дори не му даде време да се развие и придобие плът — едно момиче излезе от съседното купе, за да запали цигара. Спогледахме се за миг, колкото да регистрираме присъствие. После тя се наведе и издърпа нагоре свлеклите се чорапогащи. Забелязах с крайчеца на окото си как без да иска пусна бримка на десния си крак, но не я видя.
Постепенно се успокоявах и възвърнах малко от мастития вид, на който бях притежател в началото на пътуването. Навън като че продължаваха да теглят платно с нарисуван на него пейзаж — изглеждаше ужасно мъртвило. Внезапно дочух отново пронизителното изхъркване на циганите вътре. Погледнах, засрамен, младата жена и правейки се на дръж ми шапката, се наведох да си вържа обувките. Неволно погледът ми попадна върху бримката й и с тревога осъзнах, че тя се е пуснала до долу, до ръба на чорапа, и сега разплита и него. Втрещен, наблюдавах процеса, който с удивителна бързина разяде и обувката и плъзна по пода. Чак когато наближи крака ми, рязко скочих и се заклещих с всичките си крайници между стъклото на прозореца и вратата на купето. (С някаква много далечна част от съзнанието си дочувах хъркането на циганите. Единият басово поддържаше исото, а другите двама изпълняваха основната мелодия, виртуозничейки като сопрани.)
Погледнах жената, сега ме погледна и тя. Очите й ме хвърлиха в истински ужас — по-точно липсата на такива. Отворих уста да изпищя, но от гърлото ми се изтръгна само задавено тревожно хъркане и… се събудих.
До мен циганите се приготвяха да слизат.
Единият от тях ми каза, че вече сме пристигнали. Не бях усетил кога съм заспал. Огледах ги внимателно и сега ми се сториха много приветливи. След като свалиха багажа си, те се обърнаха към мен и казаха:
– Беше ни приятно, господине! През целия път хъркахте много мелодично, само дето накрая явно имахте кошмари.
Другият добави:
– Ние сме самодейна група хъркащи изпълнители, но и вашето изкуство не е по-лошо. Аз съм барон Джипси де Цинганоза, а това е брат ми, граф Цинго льо Мангосингльо.
Сега се включи и третият:
– Ако желаете, заповядайте на представлението довечера в НДК. Името ми е Романо Моргано.
След това и тримата ми стиснаха ръката и излязоха. Някъде по коридора единият изпусна тежката си чанта и от трясъка се събудих. Наистина бяхме пристигнали, но в купето нямаше никой. Сигурно бях заспал още със сядането.
За моя изненада, в този миг на вратата се появи кондуктор и каза:
– Моля, билети и карти за проверка! — а после добави: — И студентски книжки.
Аз веднага реагирах:
– Ама как, нали вече не ги изискват!
Той само тайнствено се усмихна и сви рамене, а зад устните му блеснаха два реда дълги кучешки зъби.
Зачудих се кога ли най-сетне ще се събудя.
29.01.1998
София