Не мога да забравя вече с години този откъс от „Тютюн“:
„… От запалените цистерни при гарата се издигаха все по-гъсти черни кълба дим, които се разстилаха над околността като грамаден траурен облак. Могилата приличаше на купчина от бързо нахвърляна пръст. Но тук-таме между ямите, изровени от мините, бяха оцелели стръкове мак и равнец. Върху могилата се изкачи бавно немски офицер с голобрадо лице и зачервени от безсъние очи. Той прекрачи равнодушно обезобразените остатъци от човешки тела, после запали цигара и се загледа в горящите цистерни при гарата. Погледът му бе студен, печален и зъл.“
Колко жалко, че смъртта на Шишко и безсилието на немския офицер са повече от достатъчни, но последното изречение на главата се изплъзва в блудкав, изпълнен с комоптимизъм, завършек — нещо за розовото сияние на кристално чистата синевина на изгряващия ден.