Преди малко със сигурност си дадох сметка какво се случва. Мисля, че изчезна способността ми да вярвам, в конкретния случай. И веднага след това престанах да се съмнявам. Нищо друго не се промени. Определям случващото се — собствените си реакции и действия — по същия начин, както и когато се съмнявах. Но сега мога да го окачествя и да направя обикновен човешки избор.
Не беше откровение — нещо щракна на място, механизмът се освободи и отново задейства нормалната логика. Беше също толкова разбираемо, като да пометеш разсипаните по дървения под трохи. Да завъртиш един от ключовете на печката в положение нула. Да си наплискаш лицето с ледена вода, да излезеш от шума и да ти се прииска да разделиш с ритници вонящата на трева тълпа пред себе си… Като самоопределяне на сексуалната ориентация, като данъчна оценка, като заемане с подробностите около погребението на близък човек. Като да изживееш живота си по скалата на биологично зачисленото ти време на комбинация от човешки вътрешности.
И за да не бъде толкова драматургичен финалът, и тотално несвързано с горното: мило дневниче, никога не се бях чувствал толкова високо оценен!
Коментарите са изключени 
