Нямам представа кой е indypsycho или защо преди повече от шест години е решил да включи размислите ми „Град“ сред текстовете в сайта си, но уважавам решението да го стори. Всъщност едва успях да изровя „Град“ из дисковете си, а написаните на ръка листове вероятно гният някъде из мазето. Като се изключат пунктуационните грешки, бих променил много малко в тези размисли, не защото съм твърдо убеден в написаното тогава.
Прехвърлям текста и тук в опит да се погледна в очите, колкото и да ми е неприятно понякога:
Град Град, който не познаваш. Място на повърхността на тази Земя, за което не те е грижа. Какво толкова може да бъде той за теб? Порутени къщи или порочен кръг, създаден от малки хора в средата на целия ти живот? Самият ти си малък човек. Същество с така по-големи изисквания, колкото повече несполуки е преживяло. Малък човек в малък град, който тъй или иначе е най-големият град в страната, където живееш. Светлините на рекламите нощем и прочие. Имаш си специални мисли, не че са важни, просто ги пазиш. Но когато усетиш мириса… мириса на град, ето че започваш да трептиш, и даже да ти се ще да умреш, усещаш жестокото чувство на желание спрямо жалкия си животец и утрешното си аз. Мислите ти следят всичко само с оглед на спомените, които имаш. Често ти е достатъчно да се вслушаш в шумовете, идващи от широко отворения прозорец през лятото, и да определиш кое ги предизвиква. Пътешестваш по любимите си улици, дори когато си на работа, всъщност най-вече тогава, а когато не си, бързаш да изтичаш където и да е все в същия цикъл, но по-далече, макар и до следващия ден. И така, додето забравиш къде си искал да отидеш в началото. Затворен си в клетката, която вместо решетки има стени, булеварди, дом и небе над тях. Като един съвършено малък човек, ти си приел да бъдеш част от контракциите на агонизиращ организъм, раждащ мъртвата тишина на апокалипсис – от самата си странна утроба. Какво би казал, ако ти прошепна как се чувстваш в този момент? Нали това искаш, да знаеш какво е това у теб, любителю на дълбоките познаваеми усещания? Само поглед и ще те разгадая. Под пенливите облаци и перестите градски птици. Понякога това може да влуди до умопомрачение, нали? Вечер стенеш в мрака на до отвращение познатата си стая и ти е трудно да бъдеш в търсене на решението. Все по-дълги и по-дълги вечери, вслушване в прибоя на налитащите псевдожелания. Всяко следващо е още по-голямо разочарование. Интервали, продължителни като откоси във вечно зелената трева на личността. Търсиш безкрай. Не знаеш дали да спреш. Надяваш се да не сгрешиш, когато откриеш нещо, най-важното онова, което е само твоето искане към света. Междувременно се преплиташ като злобно кълбо змии от съмнения. Още не си разбрал, но послушай – аз го разбрах. Ти обаче продължаваш да халюцинираш, понесен от бедноватите си познания по обща психология. Градът те е превърнал в мъченик на непозната болест. Може би решението е толкова просто, стига да го знаехме. Дали пък и аз не се заблуждавам… Всъщност ти познаваш този град, доколкото познаваш себе си. Повърхностно. И пак, неизвестно защо, ти го обожаваш. В теб има от стряскащата гордост на неизказано бедния парий, който, открил за чудесата, били преди него, се бие в гърдите при споменаването на името Рим и безумно се възмущава от стигащите до ушите му слухове за произволите на управляващите. Парий, който си въобразява, че е нещо повече от тях, макар и по душа, който така и няма да разбере, че душата не е важна тук, а сетивата и силата. Можеш ли да си го представиш? Неуловимо превърнат в роб на атомите, ти все още разчиташ на идеята. Идеите, робе, никога не са имали досег с реалността! По тротоарите върви ярко облечен народ. Красиви жени, млади момичета, деца с похот, изписана по лицата им. Мъжете имат силна воля, но слаби мускули – истинската им вътрешност е проядена от страх и самодоволство. Презираш ги, сам един от тях. Гледаш неизменната им чуплива същност и фантазираш бягство в свят без трамваи и автомобили, сред гори от вековни борове, чист въздух и тайнствено мълчание. Жадуваш да пренебрегнеш всичките си задължения и да изчезнеш завинаги, може би вмъквайки ситния текст в непоклатимия договор, който ще ти даде път назад, стига да размислиш. Погледни този град. Разходи се из душните му улици, постой на някой оживен ъгъл и наблюдавай. После поеми по пътя извън него и го прекоси само за половин час през натоварения трафик, не спазвай светофарите, а давай, давай, ветрогонецо. Говорейки за Маркс, социализъм и Монголия с напълно непознат човек, открий всичко грозно, ставащо все по-сиво, колкото повече се отдалечаваш навън, към сянката на теменужената планина. Колата, в която се возиш, смело изпреварва по безкрайното околовръстно шосе, асфалтът шепти на по-малко от метър под теб, а ти не спираш да говориш за градове, за дъждове и митични герои. Често забелязваш сред сградите, струпани като ужасна сивота, по някой познат връх, но сега всичко е малко и незначително, без определеното му значение, и си мислиш: чергарският живот, ето кое било, ето какво е да виждаш мечтите си там, където искаш. Лишен от всякакво желание за борба, най-после осъзнаваш, че живееш, за да видиш онова, което ще бъде утре. Без смисъл, с нови надежди, когато загубиш старите. Старите мисли, запазени за новото. Градът бяга край теб, далеч от теб, и ти не чувстваш нищо… знаеш, че той е там, където си ти. Петър Тушков, 15.IX.2000, последна редакция: 30 август 2009 год.
Коментарите са изключени 
