от Петър Тушков
Мотоциклетът плуваше в омарата на опаленото шосе с равномерен, приглушен тътнеж на мощния си двигател. Бе горещо почти толкова, колкото човек би могъл да издържи в тази пустош, ала това явно не правеше впечатление на облечения в черни кожени дрехи мъж, който го управляваше. Косата му бясно трептеше на парещия вятър. Очите му, скрити зад тъмните слънчеви очила, непоколебимо се взираха в безкрайността на пътя.
Отпивах от бирата си бавно и гледах Ванката.
- Зайци – каза бащата на Ванката.
Той беше едър и побелял, но малко прегърбен, който ефект се усилваше от посребрените му мустаци. Носеше кафява, ръчно плетена жилетка и омазани със засъхнала кал работни панталони. Най-много впечатляваха яките му загрубели ръце, с които в момента се бе подпрял на коленете си.
Погледнах изненадано към площада, където тъкмо спираше камион, пълен с войници, чудейки се дали ми говори за лов или за тях.
- Чат-пат лисици – продължи. – Ти биеш ли по нещо?
- Никога не съм. Баща ми не се занимаваше.
Очите му разочаровано трепнаха и се насочиха към Ванката, който тъкмо слизаше от мотора ми, сваляйки слънчевите ми очила. Усмивката на лицето му бе станала още по-широка.
- Страшна машина! – удари по бялата покривка на нестабилната маса, докато се настаняваше зад бирата си. – Трябва да я покарам!
Чукнахме се направо с бутилките и пихме. Ванката обърса устни и подхвърли пръст към слизащите войници:
- Гласуват.
- Ще гласуват я! – сопна се баща му. – Знаят какво искат момчетата.
От мястото си виждах как една групичка от войниците се насочи към кръчмата. Тъкмо щяха да влязат, когато вратата й се отвори и пред тях се изпречи лейтенантът, когото бях докарал от поделението до селото. Тръгнаха надолу по съседната уличка без възражения и скоро се изгубиха подир другите.
Камионът остана сам на площада.
Мони се показа изпод колата и хвърли един гаечен ключ по кукуригащия петел.
- Ще го отрепаш бе! – изрева старецът.
- Да пукне дано! Какво ми се е разкукуригал?
- Да кукуригнеш и ти!
Бащата сръбна от лютата ракийка и сърдито скръсти ръце на масата.
- Трябва да го покарам тоя звяр – рече Ванката и наново се чукна с мен, въпреки, че току-що бях отпил. – Бензина от мен.
- Пий си бирата момче – нареди ми бащата.
- Кво ще кажеш?
- Това е гост – каза бавно баща му, – колкото твой, толкоз и мой, аз съм най-старият тука, аз казвам какво ще става!
- Иначе как я караш – попитах Ванката. Виждаше ми се въздебеличък и нисък. Черните каубойски ботуши на краката му имаха нужда от боя и четка.
- Нали знаеш какъв е животът на село… – той неопределено махна с ръка. – Работа няма. Жени няма. Бащата не ми дава мира…
- На Мина какво й е? – хладно се обади старецът.
- Мина я мани.
- Как така ще я мана?
- Мина си е Мина.
- Не мога да те разбера аз тебе – започна старецът. Отнякъде се беше появила майката на Ванката и сега шеташе около нас. Никой не й обръщаше внимание. – Все не ти харесва нещо, все кусури му намираш. И се няма, няма… Има! Ама тука – и той посочи главата си, – тука нищо няма!
- Ти сега не ме излагай пред госта.
- Че той си те знае. Нали заедно сте служили.
От притеснение запалих цигара и почесах носа си.
Раздигнахме масата, за да може майка му да сложи мезето и салатата.
-Ти сега си ни гост – говореше старецът. – С мотор си, верно, ама едно малко няма да откажеш. Иначе то какво гостуване е това?
Пийнахме по едно малко, докато Мони псуваше и гонеше кокошките из двора. Старецът му викна един-два пъти и го заряза. Когато му омръзна, Мони запокити гаечния ключ при двигателя на заза и седна с нас. Беше мършав и усмихнатичък. Пиеше бързо, наведнъж. След малко майката на Ванката донесе препълнени чинии свинско с картофи.
- Да видиш как е на село – повтаряше бащата и си сипваше ракия.
Ние ядяхме и говорехме за времето, за казармата, а той си сипваше и постепенно очите му придобиха по-мек блясък. Само кимаше и казваше:
- Аха, аха…
- Ела да ти покажа нещо – рече ми Ванката и ние станахме.
Майка му разтребваше. Мони пак човъркаше нещо по колата. Старецът си мърмореше. Ванката ме заведе зад къщата. Посочи ми полузарита с железни отпадъци цистерна.
- Пълна е – очите му светеха весело. Позасмях се и аз. – В началото започнах да се занимавам с изкупуване на старо желязо. Много бачкане. Запазих я.
Отидохме да вземем туба и маркуч. Докато се катереше, за да стигне отвора, Ванката говореше:
- Гади ми се от тая смет! Ти си си добре в София. И моторче си имаш. А мене питаш ли ме с моя дъртак? Все на бой ми налита!
Имах в резервоара, но го допълнихме. Старецът вече се беше прибрал да полегне, когато се качих зад Ванката и той запали. Боботенето на машината успокояващо ме обгърна. Ванката подкара през вратника, а после през площада. Нарочно мина няколко пъти пред прозорците на кръчмата, за да го видят отвътре. Няколко глави се подадоха накрая.
Летяхме със сто и двайсет по шосето. Денят беше горещ. Бирата, ракията и храната ме караха сънливо да притварям очи, вкопчен във Ванката. Дървета и храсти. Камънак. Пак асфалт. Друго, малко по-разбито шосе. Отново се понесохме.
Това село не изглеждаше зле. Спряхме пред малко кафене с два чадъра и две масички отпред и седнахме на сянка с по бира в ръка. Ванката се смееше.
- Екстра машина – говореше. – Това се казва мотор, а, Ленче? – и поглеждаше към момичето зад бар-плота.
- Твой ли е? – питаше тя.
Ванката се усмихваше.
Докато се връщахме, Ванката изглеждаше замислен и вече не се опитваше да надвика шума от двигателя. Беше неделя и под следобедното слънце се разминавахме с редици връщащи се от провинцията за София коли. На площада пак си стоеше само камионът. Старецът крещеше по Мони, а Мони крещеше на него. Петелът кукуригаше.
Вратата на кръчмата се отвори с трясък и оттам изхвърчаха двама войници, гонени от лейтенанта. Камионът, който дотогава беше стоял съвсем притихнал, запали и потегли леко. От каросерията му се подадоха няколко чифта ръце, за да подхванат тримата и да ти ги изтеглят в движение. Краката на последния войник се люшнаха над прашния асфалт, ала той се изви като котка и скочи при другите. Вече завивах, бутайки се. Старецът ядно изрита бронята на заза.
Подкарах по шосето в омарата на потното поле.
Първа публикация: вестник „Литературен форум“, бр. 23 (365), 16-22.VI.1998
Последна редакция: 26.03.2007 г.
Бележка: Написах „Избори“ по време на полагаемата си отпуска в казармата. Около година по-късно, в началото на лятото на вече далечната 1998 година разказът беше публикуван в един от броевете на вестник „Литературен форум“ под редакцията на Васил Колев и Владимир Попов. Това е първата моя история, която публикуваха без уточнения, съществени редакции и продължително изчакване, но и първата, чието публикуване приех напълно равнодушно.
Разказът се публикува под лиценз:
Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България.
Можете свободно:
- да споделяте — да копирате, разпространявате и излъчвате произведението
- да ремиксирате — да адаптирате произведението
Съгласно следните условия:
- Признание. Трябва да посочите авторството на творбата по начина, определен от самия автор или носителя на правата върху произведението (но не и по начин, оставящ впечатлението, че същият/същите подкрепят вас или използването по някакъв начин на творбата от вас).
- Некомерсиално. Произведението не може да бъде използвано за комерсиални цели.
- Споделяне на споделеното. В случай, че промените, видоизмените или използвайки като основа произведението, го надградите, то полученото производно произведение може да се разпространява само съгласно условията на същия или на подобен на този договор.
* За всяко повторно използване или дистрибуция, вие трябва ясно за останалите да посочите договорните условия за ползване на произведението. Най-добрия начин да направите това е, като сложите линк към тази страница.
* Всяко едно от тези условия може да бъде отхвърлено, ако получите разрешение за това от носителя на правата.
* Нищо в този договор не накърнява или ограничава неимуществените права на автора на произведението.
