от Петър Тушков
Лошите новини са като пътуване до телевизионно шоу. Първо виждаш червените кръгове на прехода, после ти причернява и изскачат искрите на бушуващите събития. Номерът с тримата Исусовци тъкмо започваше, а аз стоях като пълен глупак и дъвчех пурата си, без да мога да реагирам.
Поверски ме зяпаше изплашено. Беше казал всичко, което имаше да казва, и сега не знаеше какво да направи. Мислех за него машинално. После пак го видях по-ясно.
- Намери си някаква работа – рекох му. Надявах се, че гласът ми звучеше достатъчно леко и неангажиращо. – Ще те повикам, когато ми потрябваш.
Поверски кимна най-вече от облекчение и се изнесе заднешком през вратата. Насочих погледа си през прозореца и го зареях над покривите на дохристиянските постройки от тази страна на сградата.
В този момент ми се искаше да удуша наглото копеле. Да му прережа гърлото и да го изхвърля в отходните инсталации. Исках да направя всичко това колкото се може по-скоро, но ми се струваше невъзможно. Опитах се да премисля защо. Защо ми се струваше невъзможно. Може би първо трябваше лично да се уверя в думите на мазното парче Поверски. А може и да нямаше нужда, защото всички вече знаеха… Изгасих пурата и запалих нова. Изпуснах гъст облак дим, вдигнах си краката на бюрото и натиснах бутона на интеркома:
- Би ли повикала Алфиъс? Освен това виж дали жена ми си е в къщи. И направи някакво кафе, моля те.
През отворения прозорец се чуваше как диджеят, който озвучаваше представлението, полека ускорява ритъма, подгрявайки все още малобройната публика. Момчето даваше всичко от себе си, но в момента не ми беше до него. Може би в края на краищата щях да го назнача за постоянно – клиентите изглежда го харесваха. Почукването дойде, докато тъкмо преполовявах чашата с кафе.
- Влез.
Мъчно можеше да не го харесаш всъщност. Сигурно даваше луди пари за процедури. Гарваново черна коса, меки черти на лицето, силна физика и походка на хищник. Предполагам, че това я привличаше в края на краищата. Не си правеше труда да прикрива издутината под сакото в областта на лявата си подмишница. Застана в средата на стаята с леката си усмивка и всичко останало, очаквайки.
- Как вървят работите в отдела, Алфиъс?
Отговаряше за организирането на залаганията. Практически можехме да си го позволим, понеже се намирахме извън юрисдикцията на трите планети. Пък и на никой не му пукаше за екзобиологичните форми на живот, които използвахме. Имаше ги прекалено много и главно извън зоологическите градини.
- Все така добре, шефе. Все така добре.
Не допусках, че ми се подиграва. Все пак го имаше като нюанс в думите му. Или просто си въобразявах. Започвах да се ядосвам сам на себе си, че го бях повикал тук, без дори да измисля някакъв претекст. Сетих се, че така постъпват ревнивите рогоносци.
- Мислех си за една дребна инспекция… – рекох. – Кафе?
- Не, благодаря.
- Дребна инспекцийка, съвсем микроскопична. Знаеш как е – от компанията ме притискат, а наоколо се навъртат прекалено много любопитни агенти по безопасността.
Кимаше на всяка моя дума.
- Естествено, не искам да кажа, че при двубоите безопасността е на ниско ниво – добавих бързо и отпих от кафето. Дори си вирнах кутрето във въздуха, виждайки как в очите му проблясват първите пламъчета на насмешката. – Пък и се сетих за теб и за всичките добри моменти, които сме имали.
Усмивката му ставаше все по-саркастична. Мръсникът си мислеше, че нищо не забелязвам и нищо не знам.
- След час, да речем? – казах накрая. – Не можеш да се оплачеш, че не съм те предупредил… Шегувам се.
Той се засмя. Засмях се и аз. Кимна ми и ми обърна гръб. Мразя хората да ми обръщат гръб. Сигурно го знаеше. Докато затваряше вратата след себе си, наблюдавах с неприязън широкия му гръб. Пак натиснах бутона на сигнализиралия интерком.
- Жена ви е дома. Взима вана. Желаете ли да й предам съобщение?
- Не. Имам да свърша нещо и бездруго. Ще мина да поговоря с нея. Благодаря ти.
Подвоумих се за секунда:
- Би ли се погрижила да изпратят някаква храна и разхладителни напитки в централната ложа?
- Веднага.
- След час ще е по-добре.
- Разбира се.
- Ти си съкровище. Кажи да повикат колата.
Увеселителният комплекс бе не по-дълъг от три километра и дизайнерите съзнателно не бяха предвидили вътрешна транспортна система за мигновен пренос. Докато шофьорът се мъчеше да ни изведе от все по-увеличаващата се блъсканица из тесните улички, пушех нервно на задната седалка и мислех какво да й кажа. Зрителите любопитно залепяха чела за тъмните стъкла и се опитваха да разгледат вътрешността на автомобила.
- Съжалявам за това, господин директор – каза шофьорът.
- Всичко е наред, просто карай.
- Шоуто става все по-популярно.
- А ние все по-богати.
Видях как ентусиазирано завъртя глава и ме погледна през преградата. Тримата Исусовци наистина се бяха оказали хит. Компанията даваше луди пари за обезщетения на близките и роднините. В замяна се радваше на ужасяваща възвращаемост. Само правата за излъчване струваха на другите телевизии колкото месечната издръжка на целия комплекс. Плюс тълпите, също така. Зрителите имаха избор. Само дето ако искаха да присъстват лично на шоуто, трябваше да си доплатят скромната такса. Секретарката ми се обади точно когато вече приближавахме жилищния район.
- Има официална протестна нота до вас.
- Давай по-накратко.
- Подписана е от името на организацията Екстремни християни. В нея се казва, че са отвлекли пътнически кораб и са насочили всичките му оръжия към вас.
- А аз какво общо имам?
- В писмото пише, че ви смятат лично отговорен за провеждането на шоу със скверен характер.
- По дяволите. Алармирай орбиталната охрана. Кажи на Янечек да се размърда и да провери още веднъж защитните системи на комплекса. Искам да ми докладва до петнайсет минути. Можем ли да уведомим компанията?
- Не и при тревога трета степен.
Колата беше спряла пред къщата.
- Още по-добре. Напиши им някакъв отговор. Нещо в смисъл да изяснят исканията си и че сме готови да сътрудничим, измисли нещо.
Излязох навън и оправих вратовръзката си.
- Изчакай ме тук – казах на шофьора.
Къщата беше строена специално за директорите на комплекса. Имаше си дори ограда и обичайния затревен терен наоколо. Беше приятно, но рядко се застоявах. Тя се беше грижила за всичко през годините, през които мен ме бе нямало. Най-смешното беше, че живеехме на носещ се във въздуха къс скала с размерите на неголям град, а се виждахме само колкото да си припомним как изглеждаме. Така погледнато, можех и да се опитам да я разбера.
Вътре цареше приятна прохлада, до която не ми беше в момента. Първо проверих във всекидневната, кухнята си стоеше празна и стерилно чиста, дори домакинският робот като че ли се беше запилял нанякъде. Банята беше на втория етаж – просторно помещение само за нея, в розово, с всичките й финтифлюшки. Вратата беше полуотворена и през нея долитаха звуците на следобеден сериал. Бутнах я леко и пристъпих вътре. Тя за момент ме погледна и продължи да следи ставащото на холостената.
Все още не знаех какво да й кажа. Седнах зад гърба й.
- Прибираш се рано – каза.
Мълчах. Не се обръщаше.
- Има ли нещо?
Сложих ръце на гладките й рамене. Предполагам, че беше красива, както винаги. Сега обаче имаше друго, което ме караше да виждам в нея нещо повече – по-скоро тяло, отколкото личност. Започнах да масажирам раменете й.
- Как е Алфиъс? – попитах.
Веднага почувствах потрепването. Беше беззащитна. Продължих да я масажирам.
- Защо питаш мен?
- Знаеш по-добре. Как е Алфиъс?
Нямаше нужда да й обяснявам повече. Не беше глупава, независимо от всичко. Бях очаквал след първия шок да започне да трепери, но тя остана неподвижна. Сега и двамата се взирахме в холостената, сякаш ставащото в нея изведнъж се бе превърнало в най-важното нещо наоколо. Хрумна ми, че за нея онова, което се случваше, вероятно твърде много приличаше на една от онези ситуации в същите тези сериали, когато изневярата е разкрита и някой бива удушен във ваната. Сред рози и аромат на есенция. Накрая тя каза:
- Какво смяташ да правиш?
И за това не бях сигурен. Поведението ми нямаше никаква реална схема. По-скоро беше низ от моменти на въздържане.
- Не знам – рекох. – За първи път ми е. Но ми се иска да знам ти какво смяташ да правиш?
Дадох й време да го обмисли. Сега вече долових треперенето. Идваше някъде от много дълбоко. Изворите от панически въпроси и отговори в нея постепенно пресъхваха, отстъпвайки място на вледененото разбиране. Вдигна едната си ръка и сред кристалния екот на стичащи се капки вода, сякаш избърса внезапно бликнала сълза. Ръцете ми не искаха да спрат. Навярно й причиняваха болка, но това нямаше значение. Тя първа бе постъпила по този начин с мен. Наведох се напред:
- Попитах същото и него: как е тя.
Добавих:
- Искаш ли да ти дам избор? Между мен и него? Мога да го направя.
Можех да направя всичко, дори това. Пуснах я и станах. Взех една от кърпите и започнах да подсушавам ръцете си. На излизане я хвърлих в коша до вратата.
- Имаш един час – казах. – Очаквам отговора ти.
Докато излизах навън, все още не бях сигурен какво правя. Шофьорът ме чакаше пред колата.
- Търсиха ви, господин директор – каза, отваряйки вратата.
- Разбрах за проблема с побеснелите сектанти. – На Янечек рядко му се налагаше да работи. През по-голямата част от времето длъжността му работеше за него. – Наредих да проверят още един път главния блок на щита.
- Хубаво. Накарай да прегледат списъка на посетителите. Последното, което ми трябва сега, е бомбен атентат.
- Също негативен резултат. – Носехме се с пълна скорост по пътя. Сипах си едно по-голямо питие и продължих да го слушам. – От орбиталната охрана ме попитаха какво да правят.
- Нищо драстично. Мъртвият екстремист не е по-добър от живия, поне в нашия случай. Като начало нека се опитат да се споразумеят с тях… Още нещо… – Казах му какво. Той ме погледна учудено от екрана. – Всъщност не желая да ме питаш защо.
- Много ми се иска да го сторя. Разбира се, ще направя каквото мога. Само това ли?
- Не очаквам повече от теб – рекох.
Дадох знак на шофьора да отбие към сектора на двубоите. Алфиъс и малката му вярна свита ме чакаха пред задния вход на главния офис. Алфиъс продължаваше да пуска полека тънката си загадъчна усмивчица. Сега това не можеше да ми подейства. Постъпвах правилно. Движех бизнеса на компанията. Грижех се за собственото си благополучие. Останалото нямаше значение, даже Алфиъс. Колкото по-добре оглеждах хората му, додето спирахме, толкова по-големи слабаци ми се струваха. Беше се обградил с почитатели.
Контролната зала на офиса имаше изглед към всички главни точки на сектора. На повечето от тях кипеше оживена дейност. Независимо от популярността на тримата Исусовци, залаганията все така си оставаха атракция за отегчения потребител. Дежурният наблюдател говореше механично. Алфиъс стоеше малко по-назад със скръстени на гърдите ръце и също гледаше в екраните. Когато докладът свърши, казах:
- Не очаквах друго. Приеми поздравленията ми.
Кимване, повдигане на пръсти, все така скръстени ръце.
- Остават отчетите на баланса, разбира се. Ще изпратя да повикат счетоводителя ми в главната ложа. Нещо против лека закуска?
- Защо не.
- Така те искам. След теб.
Не исках да му давам повод, но търпението ми започваше да се изчерпва. Тръгна почти озадачен. Пътувахме мълчаливо. На два пъти опита да се свърже с някой през личния си комуникатор.
- Проблеми с връзката? – поинтересувах се.
- Сигурен съм, че смених батериите.
- И моят ми създава грижи. Може да е от тази история с Екстремни християни. На военните им дай да заглушават комуникации. За нищо друго не ги бива, честно казано.
Улиците ставаха все по-трудно проходими. Включих малкия бипространствен приемник от лявата страна на барчето. Тъкмо разпъваха първия. Чуваше се ропотът на тълпата. Отвсякъде бляскаха светкавиците на фотоапарати. Снимките се таксуваха по друга, сравнително евтина тарифа. На самото място разваляха впечатлението, но при транслирането отблясъците се филтрираха. Алфиъс гледаше през прозореца, стиснал безполезния комутатор в скута си.
Поверски ни посрещна с каменно изражение. Главната ложа беше рядко използвано съоръжение за специални случаи. Предлагаше прекрасен изглед към лобното място. Вместо стъкла имаше силови щитове в маскировъчен цвят. Така камерите спокойно можеха да я снимат – отвън приличаше на скална маса. Докато влизахме в широкия хромиран асансьор, момчетата на Поверски за момент се сдърпаха зад гърба ни с женчовците на Алфиъс. Когато останахме само тримата и потеглихме нагоре, Поверски извади пистолета си и го насочи към главата му.
- Не ставай глупав – казах. – Просто му го дай.
Поверски се захили, докато Алфиъс му даваше патлака си – сигурно в момента всичките му сънищата се случваха наяве. Просто устроен и злобен човек, ето какво беше Поверски. Изчака ме да изляза и грубо засили Алфиъс покрай мен. Така прическата на Алфиъс се развали. Поверски му посочи единия стол до отрупаната със закуски маса.
Сега и тримата Исусовци се издигаха в средата на широкия полукръг на множеството. Тук-там продължаваха да се появяват зрители, закупили места в последния момент. Скоро щяха да започнат да се блъскат един друг, да се опитват да видят по-добре ставащото. Войниците разиграваха сценката с жребия. Настаних се от другата страна на масата и употребих следващите две минути в палене на пурата си.
- Това няма да ти се размине – каза Алфиъс най-накрая.
Нищо не казах. Само гледах шоуто.
- Тя знае ли за това? – попита той.
- Не. Иначе няма да е толкова забавно, колкото смятам да бъде.
Комуникаторът ми сигнализира нетърпеливо. Поверски тикна дулото в ухото на Алфиъс, а аз се обадих.
- Как са нещата при теб? – попита Янечек.
Не му беше работа, но му отговорих. Той въздъхна:
- При мен е лудница. Сектантите стреляха по патрулния катер. В момента се опитваме да установим връзка, но явно сме го загубили. Освен това току-що откриха огън по комплекса.
- Тук не се усеща.
- Благодари се на щита. Ударът беше насочен точно в зоната, където се намираш.
- Това нищо не означава. Намирам се на лобното място.
- Както и да е, ще се наложи да пипаме малко по-здраво. Ще ти се обадя пак, ако ми трябва някое разрешение… Наистина ли всичко е наред?
Изключих, без да му отговоря. Оставих комутатора до датския сладкиш и насочих погледа си към Алфиъс. Рекох:
- Дребните грижи, които съпътстват ежедневието ми. Извинявай. Казваше нещо.
- Ти казваше нещо.
- Наистина. Колко съм наивен. Работата ми тук е да говоря. Може би дори да те веселя. Как по-ясно искаш да ти го кажа?
- Да ми кажеш кое?
Започваше да ме вбесява
- Алфиъс – поклатих глава, – никога не съм те харесвал истински. Сигурно точно заради това си се хванал с моята жена. За да е по-интересно. Сигурно това, че някой друг, а не аз, те е назначил на доходната службица, ти е създавало чувството, че можеш да имаш нещо, без предварително да ме попиташ?
Усмивката му започваше да се връща. Усмихвах се и аз. И двамата се усмихвахме като стари котараци. Кимнах на Поверски. От удара косата на Алфиъс още веднъж се разроши, а той заби лице в сивия мокет. Вдиша дълбоко, без да може да се надигне. Не бе успял да загуби съзнание. Поверски го срита за по-сигурно и го завлече малко по-напред, където го изправи на колене с лице към мен. И ръцете, и краката ми бяха изтръпнали. Пурата димеше в пепелника. Комутаторът започна да сигнализира продължително и незамлъкващо. Казах:
- В началото се двоумях на кой вариант да се спра. Знаеш ли, че й позволих да избира? Но остава въпросът аз как да постъпя. В кой от случаите да оставя на господин Поверски да вземе своето? Защото желая смъртта ти, Алфиъс. Наистина изпитвам силна омраза към теб и към онова, което ми причини…
Отпих наслуки от някаква чаша. Комутаторът все така си сигнализираше. Алфиъс преглътна. Беше пребледнял, през пръстите на поставените на тила му ръце се стичаше яркочервена кръв. Плъзгаше се по плата на скъпия му костюм и капки от нея падаха по пода. После комутаторът спря, а навън притъмня. В началото не можах да схвана, че по-скоро слънцето бе престанало да свети във всички останали видими части на спектъра, освен в червения, защото още виждах кръвта му. След неопределено дълго време комутаторът отново започна да издава ритмични сигнали. Най-накрая го включих.
- Имате две съобщения – каза секретарката ми. – Едното е от Янечек. Каза, че се е наложило да разпрашат кораба на сектантите. Затъмнението е в следствие на остатъчния облак. Движели са се стационарно на комплекса. Освен това проблемът е в това, че не могат да променят траекторията на комплекса, без да използват антигравитация. Тя на свой ред би дала смущения в сигнала на шоуто. Янечек обеща да изпратят чистачи. Надява се до три часа да се справят, но не дава гаранции… – Помълча и продължи: – Другото е от жена ви. Каза, че избира вас.
Бях станал и сега гледах как светкавиците бяха престанали с бесния си ритъм. И тълпата се беше смълчала. Трите кръста се очертаваха на фона на светлия хоризонт, пълнейки с пари джобовете на шефовете на корпорацията. Тримата Исусовци отдавна бяха издъхнали от мъките си, или поне така се предполагаше, защото предварително им биеха поредица от инжекции – не по-малко смъртоносни. Всеки път едно и също. Обикновени, осъдени на смърт престъпници. Сега обаче единият от тях изведнъж се размърда и погледна учудено небето над себе си. Тълпата издаде въздишка и отново се смръзна, когато той огледа нея.
Нещо ме накара да се ухиля идиотски.
В този момент не мислех за нищо друго, освен за простия факт, че диджеят бе прекъснал сета и също зяпаше. Обаче знаех, че ще го направи, просто беше длъжен.
В началото не последва нищо. После явно дойде на себе си. Сложи една плоча на изкопания си от някой вехтошарски магазин стар дек и внимателно я пусна.
Казах си, че все пак щях да го наема за постоянно.
Последна редакция: 21.02.2010 г.
Бележка: Както може да се очаква, идеята за „Всичко, дори това“ ми хрумна по Великден, някъде между филмираната версия на добре познатата история и репортажите от новините за ежегодни възстановки на библейските събитията в някоя далечна страна, където кръвта по пироните е истинска, както и вярата на избрания да носи кръста пред фотоапаратите на туристите. Разказът не се опитва да каже нищо повече. И – съвсем вярно – ето откъде е заето заглавието на сайта. Понякога си мечтая да съм всемогъщ. Но дори да си, не можеш да накараш някой да те обича, нали така.
Разказът се публикува под лиценз:
Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България.
Можете свободно:
- да споделяте — да копирате, разпространявате и излъчвате произведението
- да ремиксирате — да адаптирате произведението
Съгласно следните условия:
- Признание. Трябва да посочите авторството на творбата по начина, определен от самия автор или носителя на правата върху произведението (но не и по начин, оставящ впечатлението, че същият/същите подкрепят вас или използването по някакъв начин на творбата от вас).
- Некомерсиално. Произведението не може да бъде използвано за комерсиални цели.
- Споделяне на споделеното. В случай, че промените, видоизмените или използвайки като основа произведението, го надградите, то полученото производно произведение може да се разпространява само съгласно условията на същия или на подобен на този договор.
* За всяко повторно използване или дистрибуция, вие трябва ясно за останалите да посочите договорните условия за ползване на произведението. Най-добрия начин да направите това е, като сложите линк към тази страница.
* Всяко едно от тези условия може да бъде отхвърлено, ако получите разрешение за това от носителя на правата.
* Нищо в този договор не накърнява или ограничава неимуществените права на автора на произведението.
