от Петър Тушков
Рихард Бжински нахлузи върху главата си комуникационната конзола и попита:
- А сега какво?
- Просто се отпусни.
- Все още не съм сигурен, че ти вярвам.
- Току-що засякох раздвижване в коридора отвън.
- Щом смяташ, че можеш да ми помогнеш – произнесе бързо.
- Добре. Затвори очи.
Бжински ги стисна.
- Ще видиш светлина.
- Хей, нищо не… – намръщи се той.
Дори през дъждовната завеса от морски вълни в наркотизирания си мозък, Бжински бе разбрал, че е загазил. Беше ги забелязал долу на улицата малко преди двамата да излязат от колата, в която вероятно бяха скучали цял следобед. Грешката си бе изцяло негова, разбира се: трябваше да предвиди, че в хотела ще го открият лесно. Когато си откраднал два милиона, би трябвало да предвидиш поне това. Но преди да застреля тримата тузари, вече бе взел една доза, а по-късно, докато подтичваше по тъмния тротоар, понесъл двете куфарчета, мислите му бяха заети с малкото, което щеше да гаврътне, и необходимостта от няколко часа здрав сън. А сега бе попаднал в капан. Ето защо никак не се подвоуми да включи иззвънелия телефон.
- Здравей – каза му един съвсем учтив синтезиран глас от дисплея. – Предполагам, че си загазил.
- Звучиш информирано.
- Знам това-онова за теб – отговори скромно гласът.
- Губя ли си времето?
- Не. Аз съм единственият ти шанс. Контролирам всички системи в зоната и мога да ти помогна. Стига да ми се довериш.
Бжински помълча, мъчейки се да мисли трескаво.
- Цената? – попита.
- Просто се включи на невроканала.
- Нищо повече?
- И ще останеш жив… Виж, наистина трябва да побързаме.
Той си представи типовете, заети със зареждане на оръжието си в изкачващата се клетка на асансьора. Намусено си помисли как мълчат. Потърси с очи конзолата и я нахлузи върху главата си. Попита:
- Сега какво?
- Просто се отпусни.
- Все още не съм сигурен, че ти вярвам.
- Току-що засякох раздвижване в коридора отвън.
- Щом смяташ, че можеш да ми помогнеш – произнесе бързо Бжински.
- Добре. Затвори очи. Ще видиш светлина.
- Хей, нищо не разбирам – каза той.
Дори през дъждовната завеса от морски вълни в наркотизирания си мозък Бжински бе осъзнал, че с него е свършено. Беше ги забелязал долу на улицата, малко преди двамата да излязат от колата, в която вероятно бяха скучали цял следобед. Някакъв истеричен и бездънен страх го накара да грабне пистолета си от нощното шкафче и да се свие зад вратата, втренчвайки безпомощен поглед в куфарчетата със стоката и парите. Бе уплашен дотам, че даже мисълта да побегне му коства мъчително усилие. Ето защо стряскащият телефонен звън го накара да подскочи и да дойде на себе си.
- Здравей – каза му един съвсем учтив синтезиран глас от дисплея. – Предполагам, че си загазил.
- Звучиш информирано.
- Знам това-онова за теб – отговори скромно гласът.
- Нищо не разбирам.
- Аз съм единственият ти шанс. Контролирам всички системи и мога да ти помогна. Стига да ми се довериш.
- По дяволите, какво става тук?
- Просто се включи на невроканала.
- Защо?
- Ще останеш жив.
Чувстваше как нещо лепкаво и мъчително се промъква в мислите му, но изведнъж си представи убийците, заети със зареждане на оръжието си в изкачващата се клетка на асансьора. Задушаващата паника го накара да потърси с очи конзолата за виртуална връзка и да я нахлузи върху главата си. Попита:
- Сега какво?
- Просто се отпусни. И затвори очи.
В съзнанието му се мярна смътна мисъл.
- Хей! Чакай, нищо не… – внезапно нещо го освети.
* * *
Мигновеният отблясък на изстрела освети дъното на стаята, а мъжът някак отметна глава и приседна гърбом, опрян на шкафчето, с дупка в челото. Чак сега забелязаха конзолата на главата му и мъничкия премигващ индикатор върху телефона. Двамата убийци се спогледаха.
- Какво, за Бога? – каза единият.
Дясната ръка на Бжински стоеше изпъната към тях. Показалецът и ги сочеше, а палецът бе готов да натисне спусъка. После мъртвецът им се ухили изпод металните челюсти на конзолата и се отпусна като кукла.
А заедно с това те почувстваха с онзи безпогрешен усет за технология как нещо блокира всички електрически системи на километри наоколо и изпълни задълго с мълчание смрачаващия се квартал.
Последна редакция: 13.05.2007 г.
Бележка: Написах „Ако ми се довериш“ за проба по повод конкурс за разказ от една страница. Така и не участвах в конкурса, но по-късно го преведох на английски и разказът беше изпуснат на свобода в мрежата от Science Fiction Museum. Дори за толкова къс текст, английският превод е ужасен и пълен със стилистични и правописни грешки, тъй че не си правете труда. Може би някой ден ще го редактирам и покажа тук така, както трябва да звучи.
Разказът се публикува под лиценз:
Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5 България.
Можете свободно:
- да споделяте — да копирате, разпространявате и излъчвате произведението
- да ремиксирате — да адаптирате произведението
Съгласно следните условия:
- Признание. Трябва да посочите авторството на творбата по начина, определен от самия автор или носителя на правата върху произведението (но не и по начин, оставящ впечатлението, че същият/същите подкрепят вас или използването по някакъв начин на творбата от вас).
- Некомерсиално. Произведението не може да бъде използвано за комерсиални цели.
- Споделяне на споделеното. В случай, че промените, видоизмените или използвайки като основа произведението, го надградите, то полученото производно произведение може да се разпространява само съгласно условията на същия или на подобен на този договор.
* За всяко повторно използване или дистрибуция, вие трябва ясно за останалите да посочите договорните условия за ползване на произведението. Най-добрия начин да направите това е, като сложите линк към тази страница.
* Всяко едно от тези условия може да бъде отхвърлено, ако получите разрешение за това от носителя на правата.
* Нищо в този договор не накърнява или ограничава неимуществените права на автора на произведението.