от Кен Сколс
KenScholes.com
ClarkesworldMagazine.com
FairwoodPress.com
EscapePod.org
Животът е изпъстрен с кръстопътища и се измерва според избора, който правим при всяка спирка от нашето пътешествие. Имах щастието да избера добре в подходящия момент, но по-важното е, че мнозина преди мен сториха същото, така че камъните бяха положени на пътя дълго преди деня на раждането ми. Нима не ще ме последвате и не ще тръгнете по камъните, за които толкова хора преди вас помогнаха да намерят мястото си?
Адолф Хитлер
Встъпително обръщение, Школа за Човешки права и Социална справедливост към Йейлския университет, 1969 год.
* * *
Адолф Хитлер пристигна в Париж през юни 1941-ва, усещайки тежестта на годините в краката и вкуса на умиращата мечта в устата си. Прекара по-голямата част от онзи пръв ден в разхождане по Шанз Елизе, за да раздвижи скованите си кости и мускули, докато разглеждаше магазините и хората. Част от притъпената болка бе в резултат на дървените пейки във влака от Хамбург; повечето се дължеше на възрастта. Но под повърхността на несгодите на плътта болка изпитваше душата му.
Никога досега не бе идвал тук, помисли си, а парижани се изплъзваха покрай него в обедното слънце. Разкритието го накара да изсумти. Голям художник си, няма що, каза си той.
Разбира се, беше само за лятото. След това Париж… и рисуването, както предполагаше, щяха също да се изплъзнат мълчаливо и да заемат местата си по задните редове в спомените му. Щеше да се завърне в Берлин и да приеме държавната длъжност на закупчик на доставки, които никога нямаше да зърне, за хора, които никога нямаше да опознае. В края на краищата, осъзна той, щеше да се превърне в син на баща си, за да прекара остатъка от дните си в мълчалива служба на обществото.
Алоис Хитлер бе твърд, дори жесток човек – до произшествието. Ала отблизо смъртта е способна да преобърне и най-закоравялото сърце и след като прекара почти месец в болницата, той се завърна при семейството си дълбоко религиозен, с новопридобито чувство за състрадание към цялото човечество… и най-вече към собствените си деца. Изслушваше. Казваше си молитвите. Изучаваше Свети Франциск, Свети Йоан Кръстни, Майстер Екхарт и дори Буда. Стана отзивчив и внимателен към съпругата и петте им деца. До самия край насърчаваше мечтите на Адолф. А когато умря, до сетния си ден работил като служител в митниците на канцлера-марионетка на Наполеон IV, остави скромно, но достатъчно наследство, с което синът му да финансира изкуството си.
Като живееше пестеливо и от време на време се хващаше на някоя случайна работа, Адолф успя да оползотвори парите колкото можа по-дълго. Дори бе заделил известна сума за стари години. Ала ето че през септември реши, че е време да остави платното и четката. Време, вече петдесет и две годишен, да загърби детинщините.
Адолф въздъхна.
И тогава нещо се случи. Стоеше в сянката на Триумфалната арка, нищожен пред този пръв Наполеонов грандиозен жест рожба на безусловната победа, нищожен пред необхватните размери на мечтите си, в сянката на повече от трийсет години, изпълнени с провали. Стоеше там, усещайки как дъхът му спира, а очите му се насълзяват. И изведнъж вече не беше сам.
Едно момиче – красиво момиче, мургаво момиче, облечено в окъсани дрехи – се отдели от тълпа преминаващи студенти. Приближи го, без да каже дума, и го целуна силно по устата, притискайки тялото си към него, докато прикрепяше цвете на петлицата на пруския му балтон. След тази целувка тя изчезна обратно в тълпата.
Адолф облиза устни, вкусвайки ябълките от устата й. Пое си дълбоко дъх, вдишвайки аромата на розова вода от кожата и слънчевите лъчи на косите й. Вслуша се в звука от препускащото си сърце и барабанните му удари. Почувства топлината й там, където го бе докосвала.
Това бе първото му впечатление от Париж.
Второто му впечатление беше вечно пияният американец, Ърни Хемингуей.
След като прекара цял ден в безцелно скитане, по времето когато слънцето изпадаше зад хоризонта и небето ставаше наситено пурпурно, Адолф откри „Дьо Гол“ и влезе вътре, защото дочу оттам американска музика.
Американците винаги го бяха очаровали. Бе срещал неколцина – не много, защото по правило Европа им беше безинтересна. Америка бе цял един континент, лишен крале, императори или каквито и да било царски величия. Място, където избираха собствения си Президент на всеки четири години и където всеки един от деветдесетте щати, от Бразилия до Нюфаундленд, бе преуспяваща нация сама по себе си, обединена от демокрацията, прогреса и свободата.
Един мъж на средна възраст се бе качил на бара и цялото помещение пееше неприличната песен под неговото ръководство. Водеше като диригент, размахвайки пистолет, вместо палка, а пияниците в заведението му пригласяха нестройно. Друг мъж в извехтял костюм се бе надвесил над пияното и ръцете му играеха по клавишите в джазов маниер. Адолф ги наблюдаваше усмихнато. Мъжът пееше прекалено бързо и заваляше част от текста, за да схване напълно за какво ставаше дума, но жестовете и резките движения в таза предаваха същината. Когато песента приключи, мъжът скочи леко на пода сред буйни аплодисменти и си проправи път покрай Адолф към задната част на помещението. Адолф на свой ред откри една празна маса близо до американеца и седна. Пианистът подхвана нова песен, този път френска – език, който Адолф разбираше по-добре… и песента го накара да се изчерви. Оглеждайки се наоколо, откри, че е единственият.
– Да не си свещеник, а? – извика му от масата си американецът на английски.
Адолф вдигна очи.
– Не разбрал?
Американецът се ухили.
– Изчервяваш се. Реших, че си свещеник.
Той поклати глава:
– Не. Не свещеник.
– Добре де, да не си хомосексуалист тогава?
Отначало думата му убягваше, след което схвана. Изчерви се още повече и потърси друга маса, на която да седне. Беше чувал, че американците са доста прогресивни, но досега не се бе сблъсквал с нравите им.
– Съжалявам, господине – каза той. – Аз не харесвам мъже, макар да съм много поласкан от… – Помъчи се да открие правилната дума, не успя, след което произнесе най-близката, която му се стори вярната: – От ваша… любов.
За момент му се стори, че американецът се кани да го удари. Внезапно обаче мъжът започна да се смее. Смехът започна изниско и набра сила, разливайки се през ръба като препълнена вана. Адолф не бе сигурен как да постъпи, така че реши да се усмихне пестеливо. Американецът скочи с бирата си в ръка, олюля се през няколко крачки и се настани тежко в празния стол на масата на Адолф.
Наведе се напред и Адолф си даде сметка, че от кожата му на талази се носеше миризмата от цели дни, прекарани в пиене.
– Deutsche?
Адолф кимна:
- Ja.
Американецът протегна ръка:
– Ърни Хемингуей.
Той пое ръката му, стисна я твърдо и я разтърси веднъж.
– Адолф Хитлер.
Ърни махна към бара:
– Ей, дьо Гол!
Един строен мъж се обърна към него.
– Oui, мосю Хемингуей?
– Бира за новия ми приятел Адолф Хитлер.
Барманът кимна:
– Un moment, s’il vous plaît.
След което Хемингуей отново се наведе напред и попита тихо:
– Да ти се намират пари?
Адолф кимна. Скорострелната реч и непредсказуемите движения на мъжа го безпокояха. Откри, че неусетно е започнал да премигва.
– Това ще ни спести неловкото положение.
Той отново кимна, без да разбира напълно. Барманът пристигна с две големи халби светла, пенеста бира и Хемингуей надигна своята:
– За живота, свободата и стремежа към щастие – произнесе той.
– За ваше здраве – отвърна Адолф.
– Опасявам се, че е прекалено късно за това – каза нечий друг глас. Пианистът – приключил песента – придърпа стол, преобърна го наопаки и го яхна. Беше нисък човек, жилест, с къдрава, посивяла коса, сини очи и мимолетна, но заразителна усмивка. – Остана ни единствено надеждата, че някак ще успее да се маринова, преди да започне разложението.
Адолф не разбра нито дума, така че не отговори.
– Адолф Хитлер – каза Хемингуей, – запознай се с най-духовитото незаконнородено дете на Майка Англия, Чък Чаплин.
Двамата си стиснаха ръцете.
– Направо от влака, а? – попита Чък на съвършен немски.
Адолф кимна:
– Да. Тази сутрин.
– Работа ли търсиш тук? Няма да е лесно. Не си евреин, нали?
– Не, не съм евреин. Художник съм.
Чък кимна.
– Бива ли те?
Хитлер се усмихна.
– Английският ми е по-добър от уменията в рисуването.
Пианистът отвърна на усмивката му.
– А английският ти е просто скандален.
– Твоят немски е доста добър.
Чък се ухили.
– Предимствата на английското образование.
Ърни изглеждаше объркан, опитвайки да следва устремната размяна на реплики на немски в пияното си състояние.
– За какво дърдорите вие двамата?
Чък се обърна към Ърни.
– Пий си бирата, глуповат мръснико. – А после, обратно към Адолф, продължи на немски: – Намери ли къде да отседнеш?
Адолф поклати глава.
– Мислех да се поинтересувам за някой пансион или хотел.
– Глупости – каза Чък, преминавайки на английски: – Можеш да останеш при нас. Поне докато откриеш нещо подходящо.
Адолф отново се огледа, объркан от неочаквания избор. Той снижи глас:
– Не съм хомосексуалист – каза тихо, като кимна по посока на Ърни. – Би ли му го обяснил? На английски?
– Какво казва? – попита Ърни.
– Че се възхищава на мустаците ти и на светлината, извираща от очите ти – отговори Чък. – Но най-вече на трапчинките на усмивката ти.
– Проклетата му британска феичка – промърмори в бирата си Хемингуей.
– Вчера – отговори с привидно смъртоносно сериозен тон Чък – майка ти спомена друго.
Може би все пак, помисли си Адолф, Париж се бе оказал грешка.
* * *
За живота му отпреди Революцията ни е известно много малко. Спомените и писмените документи, оставени от познатите му, са изгубени по време на тежките бомбардировки в последните дни на Войната за Демократични промени. А и самият той рядко споменава подробности за личния си живот, въпреки повече от петте хиляди изнесени и документирани негови речи. В една своя ранна лекция небрежно споменава, че отива в Париж, за да стане художник. В импровизирана реч на сватбата на сина си с привързаност си припомня една целувка в сянката на Триумфалната арка. Може би никога няма да узнаем нещо повече освен тези случайно изпуснати забележки. Но ще промени ли това образът му? Или просто ще прибавим още нещо към легендата за този велик, но смирен мъж?
Никълас Фрийман, редактор
Предговор, „Целувка в сянката: есета върху живота на Адолф Хитлер отпреди 1942 год.“, Харбър Лайт Прес, Сиатъл, 1986 год.
* * *
През деня Хитлер се скиташе из града със статив, столче, палитра и платно за рисуване. Нощем пееше и пиеше заедно с новите си приятели в „Дьо Гол“. Така и не се изнесе. Спеше на една койка в ъгъла на големия им таван, а разноските си посрещаше с малкото, което му бе останало от наследството. Ърни и Чък го взеха под закрилата си, развеждаха го из града и усъвършенстваха английския му.
Икономиката едва креташе под тежестта на големия наплив от еврейски бежанци, побегнали от Руската гражданска война. Империята и без друго се бе разпростряла прекалено нашироко, стъпила едновременно в Африка и в Индонезия. Наоколо под сурдинка се разпространяваха слухове, че Наполеон IV постепенно губи разсъдъка си, навлизайки в осемдесетте си години, а слуховете, които почти не се чуваха, твърдяха, че военните му съветници и генерали имат свои собствени планове за бъдещето.
Лятото си оставаше горещо и ярко и един юлски следобед Адолф вдигна поглед от картината на Триумфалната арка, която рисуваше, и очите му срещнаха тези на момичето, целунало го под нея преди повече от месец. Взираше се в него, а устата й потрепваше в лека усмивка.
Той облиза четката и опита да поднови работа, изпитал внезапно неудобство от широките й, тъмни очи. Тя пристъпи напред.
– Не умееш да рисуваш добре – каза му на френски със силен акцент. – Съвсем си объркал цветовете.
Той сви рамене, чувствайки остро раздразнение, макар тонът й да бе игрив.
– Може би имаш нужда от очила – продължи тя, като приближи с още една крачка.
Адолф се изкиска.
– И това го казва девойка, която целува мъже, достатъчно стари, че да й бъдат дядовци?
– Не изглеждаш толкова стар – рече тя.
– Може би на теб трябват очила? – каза й той. Беше висока, слаба, с дълги ръце и бедра. Гърдите й бяха малки, но високи.
– На колко си години? – попита момичето. Когато не й отговори веднага, се усмихна широко: – Аз съм на деветнайсет.
– А аз… съм стар. – Той остави четката.
Тя се разсмя; смехът й му прозвуча като циганска музика. А после момичето повтори:
– Не изглеждаш толкова стар.
Той кимна. Тя протегна ръка:
– Аз съм Теся.
Той взе ръката й, несигурен как да постъпи с нея. Най-накрая я поднесе към устата си и я целуна леко.
– Адолф.
– Германия?
– Да, а ти?
– Полша.
– Значи сме съседи – каза той, без да знае какво друго да измисли.
Тя се усмихна. Зъбите й бяха равни и бели.
– Да. – Тя посочи към пейката близо до столчето му. – Може ли да седна и да погледам?
– Може ли да те нарисувам?
Тя отново се разсмя.
– Не мога да ти позволя. Ще объркаш всички цветове и после ще съм ти ядосана. – Тя ахна. – Не мога да ти бъда ядосана.
Той изсумтя и отново се зае за работа. Беше права, осъзна. Никога нямаше да успее да я нарисува.
Рисуваше тихо, а тя го наблюдаваше мълчаливо. Когато се стъмни, я попита дали иска да вечерят заедно, а тя отговори с да. Той опакова пособията си за рисуване и хвърли картината в близката кофа за боклук.
– Защо го направи? – попита тя.
– Както каза: не умея да рисувам. – Той сви рамене. – Понякога ги използвам, за да се топля, ако стане прекалено хладно през нощта. Горят добре.
– Нелепо. – Тя извади недовършената картина от боклука. – Харесва ми. – Взе я със себе си под мишница.
Тръгнаха пеша до неголямо кафене с изглед към Сена. Той влезе пръв, а тя остана на вратата. От вътрешността се носеше аромата на току-що изпечен заек, хляб и нарязан зелен лук. Когато ги забеляза, келнерът се намръщи.
– Не – каза той.
– Пардон?
Келнерът посочи една прясно боядисана табела близо до вратата:
– Никакви евреи.
Адолф почувства пристъп на гняв. Премина бързо.
– Мосю – произнесе внимателно на френски, – аз не съм евреин.
– Не ти – рече келнерът, като посочи момичето. – Тя.
Адолф я погледна. Тя пребледня, а очите и ноздрите й леко се разшириха, стиснала зъби. Едва сега забеляза лентата на ръката й. Досега не й бе обърнал внимание, но и защо ли? Беше чувал за новите закони, ала му се бяха стрували прекалено далечни. Поклати невярващо глава:
– Допускате грешка.
Келнерът измърмори нещо изпод нос, което Адолф не разбра добре. Отвори уста, готов да протестира и усети твърдата й ръка върху своята.
– Ще отидем някъде другаде – каза Теся.
Устроиха си тиха вечеря на лунна светлина. Тя открадна две ябълки от една количка. Той купи хляб и сирене. След като се нахраниха, тя отново го целуна, този път по-бавно.
Той се отдръпна:
– Твърде стар съм.
– Глупости – каза тя и пак го целуна.
След това той я попита:
– Защо ме целуна в деня, когато ме видя за пръв път?
– Защото – отговори тя – беше красив и стоеше сам.
Изпрати й до вкъщи. На два пъти, щом на улицата ги подминаха войници в сини мундири, тя се притискаше близо до него, прикривайки лентата на ръката си.
– Защо не я свалиш? – попита той.
– Не зная – рече тя, застанала на прага на западналия хотел. От вътрешността долитаха високи гласове, говорещи на полски, идиш и руски. – Предполагам защото законът не го позволява.
– Глупав закон.
– Повечето са такива. – Тя се усмихна, целуна го бързо и побягна навътре.
Като си подсвиркваше любовна песен, която мъгляво си спомняше от времето на младостта си, Адолф тръгна обратно към „Дьо Гол“ и чакащите го приятели.
Когато на следващия ден я потърси, и на по-следващия, тя бе изчезнала. Отиде до стария хотел, но сега сградата му изглеждаше навъсена и празна.
Юли се изтърколи и настъпи август.
* * *
Баща ми никога не говореше за събитията, довели до войната. Просто се усмихваше, махаше с ръка и казваше, че не е важно. След неговата смърт сред вещите му открих снимка. Той и още двама мъже, седнали в неизвестен бар, надигнали чашите си срещу фотоапарата. На снимката е с изпито лице, брадат и с хлътнали очи, облечен в окъсан пруски балтон. На гърба й на немски е надраскано с изострения му грижлив почерк „Лято в Париж, Светлина в небесата“ и, изглежда, е снета вечер, вероятно през 1941-ва, годината, в която среща моята майка. Кои са хората с него, каква е връзката им с баща ми и къде са те в този момент е неизвестно.
Джейкъб Ърнест Хитлер
„Спомени за баща ми: Въведение към изданието по случай петдесетата годишнина на Unser Kampf“, Пенгуин Букс, Ню Йорк, 1992 год.
* * *
Експлозията бе главната тема за разговор. На 12 август взривът разкъса част от катедралата Нотър Дам в същия момент, в който Наполеон IV коленичеше, за да получи причастие от архиепископа. Бяха загинали четиринадесет души, в това число Императорът и младата му съпруга. Фотографиите на атентаторите, арестувани по-късно същата вечер, изпълваха страниците на вестниците. Четирима изплашени младежи от еврейски произход. Обесването им, твърдяха генералите, поели управлението, нямаше дори да одраска повърхността на конспирацията, заплашваща империята. Все пак ги обесиха бързо.
Хемингуей захвърли отвратено вестника.
– Кучите му синове – промърмори той.
Чък и Адолф вдигнаха очи към него.
Ърни изрита вестника:
– Можете ли да повярвате?
През по-голямата част от деня беше пил. Един път вече дори се бе наложило да му отнемат пистолета, след като беше започнал да го размахва заплашително. През последните дни по улиците все по-често се срещаха още и още войници и макар клиентите на „Дьо Гол“ да виждаха в своя американски любимец обикновен ексцентрик, сините мундири едва ли биха погледнали на него с благосклонни очи.
Чък сви рамене:
– Такава е играта, приятелю.
– Проклет цирк – продължи Ърни. – Убиха собствения си скапан Император, а сега обвиняват евреите.
– Само четирима – каза Адолф.
Ърни замахна с юмрук, като посегна с другата ръка за пистолета си:
– Четирима? Не са само четирима. Не виждате ли накъде е тръгнало? Ще затегнат дисциплината сред гражданството и ще им размахват пред очите поредната нарочена жертва. Сега ще преместят евреите на някое уединено място, за да бъдат в безопасност, за да ги опазят от разгневените тълпи, които сами ще създадат. Когато пушилката се раздигне, ще си имат един куп мъртви евреи и чисто нов Император, който няма да бъде Бонапарт. – Той посочи снимката на един от френските генерали във вестника: – Ето новият ви Император.
Хората слушаха. Изглеждаха притеснени. Чък каза тихо:
– Стига, Ърни. Привличаш вниманието.
Ърни скочи на крака, карайки стола си да се прекатури назад:
– Все някой трябва да привлече вниманието. Онова, което ви трябва на вас, е Революция.
Адолф го улови за ръкава:
– Седни, приятелю.
Ърни се огледа с такъв вид, сякаш изведнъж бе дошъл на себе си. Седна.
Чък се засмя.
– Ти и твоите революции.
– На нас ни беше от полза, не мислиш ли?
– Щом революцията ви е била от такава полза – рече Чък, – какво правиш тук?
Ърни открадна бирата на Адолф.
– Защото съм американец. Свободен съм да ходя където си поискам.
Адолф си припомни историите за Американската революция. В училище я бяха изучавали, макар в учебниците им да не се споменаваше много. Никой не беше вярвал, че младата нация от парвенюта ще преживее детския си период. Линкълн обаче бе предотвратил гражданска война за робството, след което беше помогнал на канадците да получат независимостта си. Естествено, изпълнените с благодарност северняци се бяха присъединили към Съюза. Малко след това Испанско-американският конфликт бе оставил в ръцете на американците цял континент.
– Революцията няма да постигне нищо тук – каза той на Ърни.
Чък се съгласи.
– Прав е. Армията е прекалено силна.
– Аха! Обаче думите са по-силни – каза Хемингуей.
Адолф се наведе напред:
– Думи? Срещу пушки?
Ърни махна за още по едно. Внезапно очите му бяха загорели с почти дивашка интелигентност:
– Слушайте – каза той, – сега ще ви кажа аз как бих постъпил. – Бирата им пристигна. Дьо Гол направи болезнена физиономия, когато Ърни удостои с мимолетен, но щедър поглед квитанцията със сметката. – По-късно, mon ami. Имаш думата ми. – Той се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушваше. – Първо – рече най-накрая – бих написал книга.
Чък се разсмя.
– Но ти си ужасен писател. Думите ти се препъват по страницата като пияни войници в женски обувки. – Той замълча за по-драматичен ефект. – И говоря за списъка ти с хранителни продукти.
Ърни заби пръст в него с навъсени вежди, опитвайки престорено намръщване:
– И ти си комедиант за пример.
Известно време Адолф се киска на шегите на приятелите си.
– Значи би написал книга? – попита той.
Ърни кимна.
– Да. Книга за всичката измет тук. Толкова страстно написана, така изпълнена със суров гняв и скръб, че хората ще седнат и ще се вслушат.
– И това ще предизвика революция?
– С времето би могло. Да.
– Глупости – каза Чък. – Кой би я прочел? Евреите? Циганите? Бежанците-марксисти? Веднага след като си осигурят нощни гърнета и одеяла, с които да се завиват нощем? Ще им свърши по-добра работа, ако си разпалят огън с нея, поне ще им стане по-топло.
– Не евреите – каза Ърни. – Американците.
Адолф седна по-изправено.
– Американците?
– Естествено. Налага се да ги въвлечеш някак. Първо с книгата. После с речи. Например в компанията на трупа от представители на подтиснатите и дисидентите. Ще я четат за закуска, обяд и вечеря. Освен това имат ресурси. Силна армия. Силен флот. Дирижабли.
Адолф преглътна.
– Защо биха се заинтересували от една Френска революция?
– Причините са две – рече Ърни, като вдигна два пръста. – Първата: стабилна демокрация в Европа, където стъпят с единия крак. Втората: освобождението на евреите.
– Евреите? – попита Адолф.
– Свобода за всяка раса, цвят и вероизповедание – каза на немски Чък. – Знаеш как са постъпили с освободените африканци. Либерия се справя доста добре; цяла Африка се къпе в благословената светлина на свободата им.
Адолф се наведе още по-напред:
– Но повечето американци са християни, ако не се лъжа?
– Така си е, вярно – отвърна Ърни с широка усмивка.
– И? – попита Чък.
– Исус Христос беше евреин – каза Ърни. – Всичко е въпрос на гледна точка. – Той надигна чаша. – За демокрацията – произнесе.
И те надигнаха чашите си. Някакво хлапе, което продаваше снимки на туристите, насочи фотоапарата си към тях и вдигна вежди. Ърни му намигна.
Светкавицата блесна. Затворът щракна.
На другата вечер Адолф с радост изсипа в ръцете на хлапето шепа монети в замяна на фотографията и я закачи на огледалото в тавана им.
* * *
Той не считаше сече си за велик, но за адекватен човек. Той не считаше, че е променил историята, но че се е оказал на точното място в точното време, за да свърши своята незначителна част от общото дело. Учтив, но срамежлив, интелигентен, но скромен, той улови вниманието на обществеността неочаквано и с помощта на умението си да открие хумора във всяка ситуация, с внимателно подбраните си думи и страстна отдаденост на борбата за човешки права. Именно заради това казваме, че тъкмо Хитлер бе човекът, който трябваше да дойде в Америка.
Д-р Джон Ф. Кенеди
„От пепелта: История на модерната мисъл от Френската революция за Демократични промени до Възраждането на Израелската нация, 1941–1952 год.“, Харвард Юнивърсити Прес, Бостън, 1971 год.
* * *
През целия август Адолф правеше опити да открие Теся, но бе почти убеден, че никога повече няма да я срещне. Тя бе умно момиче, повтаряше си той, достатъчно умно, че да разбере кога започва да ври и кипи. Колкото и силно да му се искаше да я види, се надяваше да не му се удаде възможност – последното би значело, че не е напуснала това опасно място.
През тези дни войниците и законите се бяха увеличили още повече. Имаше повече табели по прозорците на магазините. Носеха се слухове, че евреите са осквернявали църкви в покрайнините. Местната синагога бе опожарена до основи, докато полицията и войниците стояха и гледаха.
– Ужасно е – каза Адолф на Чък един следобед, докато крачеха към „Дьо Гол“. Напоследък разговаряха главно на английски; Адолф овладяваше езика добре.
Чък ритна една празна консервна кутия.
– Така е. Мисля, че го наричаха „човешка безчовечност към човека“.
Адолф спря.
– Според мен Ърни беше прав.
Чък се разсмя и също спря.
– За книгата?
– Може би. За Революцията. За американците.
– Възможно е – отвърна Чък, като отново тръгна с бърза крачка. – Но не смятам, че ще се получи.
– Защо не?
Той сложи ръка на рамото на Адолф.
– Кой ще я вдигне? Ти ли?
– Разбира се, че не.
– Защо не?
Адолф отвори уста. Понечи да отвърне: защото не съм евреин, ала в мига, в който осъзна думите, нещо стисна сърцето в гърдите му.
– Защото не ми е работа.
– Именно – рече Чък. – Този вид работа изисква нещо повече от желание.
– Повече?
Докато говореше, ръцете на Чък не спираха да се движат:
– Жана д’Арк, Крал Артур, Моисей. Какво са имали те?
Адолф помисли известно време.
– Не зная.
– Бог – каза Чък. – Имали са гласа на Бог, видението за Светия граал, светлината в Небето. Силата, към която са можели да посочат през рамо.
– Светлина в Небето?
Чък посочи нагоре:
– Licht vom Himmel.
Адолф кимна. Вече стояха пред „Дьо Гол“, но още не влизаха. Той се усмихна на приятеля си.
– А когато са я съзирали?
– Една искра подпалва пожар – рече Чък.
Влязоха вътре. Ърни им махна от тяхната маса. За този час от деня изглеждаше забележително трезвен. Ухили се:
– Ставаш популярен, Адолф.
Адолф вдигна вежди.
– Да?
Ърни кимна по посока на бара:
– Дьо Гол каза, че по-рано те търсело някакво момиче. Споменало, че ще дойде пак.
Адолф едва не се задави.
– Оставила ли си е името?
– Чужденка. Мургава. – Той снижи глас: – Решил, че е еврейка; уверих го, че се е заблудил.
Адолф схвана намека и кимна.
– Благодаря ти.
Ърни сви рамене:
– Не ти трябват неприятности с нея, приятел. Лоши времена настъпиха за любовта.
– Не я обичам – отговори Адолф. – Почти не се познаваме. Просто някакво си момиче.
Ърни го потупа по ръката:
– Всички така казват.
Той се канеше да продължи, ала внезапното отваряне и затваряне на вратата го накара да спре. В рамката й стоеше млад мъж, който едва си поемаше дъх. В помещението се възцари мълчание.
– Довечера местят евреите – каза той. – Извън града. Казват, че го правели, за да бъдат в безопасност.
– Кой го казва? – попита дьо Гол.
– Чух го от един войник. Строили са се на Шанз Елизе. Рота подир рота сини мундири. Свикали са дори запасняците.
Ърни погледна Адолф.
– За да бъдат в безопасност – произнесе тихо.
Отвън се надигнаха викове. Някой надуваше полицейска свирка, завиха сирени. Адолф наведе глава.
– Ще тръгнат, нали? Няма да се защитят.
– Може и да опитат – каза Чък. – Но след като неколцина от тях бъдат убити, ще престанат. Ще тръгнат като овце с надеждата, че касапинът е пастир.
Адолф потърка очи, а неверието прояждаше стомаха му.
– Какво ще правим?
Ърни вдигна очи. Лицето му бе пребледняло.
– Ще чакаме тук, докато всичко приключи. След това ще напуснем Париж.
Съдържателят приглуши светлините. Наля за всички в малки чашки и шишета и ги раздаде наоколо. Шепата мъже пиха, докато не заспаха по масите.
В алкохолната мъгла Хитлер започна да сънува един друг живот, друго време. Мрачно време, в което собствената му карикатура обикаляше наперено в униформа, лаеше заповеди и се взираше с гордост в пречупен кръст. А други мъже в униформи, мъже, които виждаха как светлината в небесата се простира зад Адолф като ореол, вдигаха ръце към него и викаха „Heil“. И по ръцете, протегнати към него, лъщеше кръв под тази страшна светлина. Кръв на мъченици, кръвта на епохите, и Адолф сведе очи към своите ръце, виждайки, че те също бяха окървавени, и потърси в миналото си вярата и състраданието на баща си, ала откри че в този живот в миналото му нямаше нищо друго освен ярост и омраза.
Хитлер зарида.
Събуди се от нечии писъци и скочи на крака.
Ърни мърмореше; Чък се размърда.
Отново чу писъците, далеч откъм уличката зад таверната. Останалите или бяха прекалено пияни, за да забележат, или на никой не му се занимаваше. Той тръгна бързо към задната врата и излезе в нощта.
– Има ли някой?
Виковете престанаха. Вместо това дочу приглушени, накъсани звуци. Последва ги.
Зад купчината каси видя две огромни сенки, приклекнали над нечий друг по-малък, помръдващ силует. Когато ги приближи още, осъзна, че сенките и силуетът принадлежат на двама войници и момиче. Единият мъж в син мундир държеше момичето приковано към земята, приближил бръснач към гърлото й, докато с другата ръка й запушваше устата. Другият бе разтворил краката й, смъкнал панталони около колената си, и я изнасилваше.
– Не ви стигна да убиете Господа – просъска един от войниците. – Но посегнахте и на нашия Император. Еврейска кучка.
Адолф спря. Сърцето му пропадна в бездънна дупка някъде дълбоко в него. Последва го стомахът му. Очите му откриха тези на момичето и тогава тя внезапно престана да се съпротивлява.
Чака ме да я спася, помисли си Адолф. Не можеше да помръдне. Стоеше вцепенен и едновременно с това го обливаха безпомощност и срам. Теся лежеше неподвижно. Войникът я притисна още два пъти с таза си, преди да вдигне поглед.
– Ти, там – каза той. – Ти ли си баща й?
Адолф прочисти гърлото си.
– Не.
– Тогава си гледай работата. По-късно може да дойдеш за реда си.
Нещо в гръбначния му стълб се скъса като струна на китара. Адолф се обърна и побягна към „Дьо Гол“, стъпвайки тежко по паветата. Зад себе си чу как Теся отново започна да се съпротивлява, опитваща да изкрещи, но неспособна да издаде нещо повече от стон. Влетя в таверната, като риташе масите и столовете встрани от пътя си, докато не се добра до тяхната. За момент остана задъхан със сълзи в очите над приятелите си, след което се наведе и започна да претърсва дрехите на Ърни, който се размърда.
– Какво, по дяволите…
Адолф откри револвера, измъкна го грубо от джоба и без да каже дума, излезе от таверната с широки крачки. Стъпката му бе непоколебима, преднамерена, докато не видя войниците. Докато не видя Теся под тях. Тогава спря и се взря в тях.
Един от мъжете в сини мундири го погледна.
– Не ти ли казах да…
Пистолетът нито изрева, нито изрита като по филмите. Само изпука и трепна, а той запъна петлето и дръпна спусъка отново, просто за да бъде сигурен, че наистина е проработил, макар войникът вече да падаше странично с уста, която се отваряше и затваряше като на изхвърлена на сушата пъстърва.
Другият войник пусна Теся и хаотично заотстъпва на пети и ръце с побеляло от страх лице. Револверът отново изпука веднъж и го накара да се просне, изпука втори път и го претърколи с въздишка.
Все така стиснал оръжието, Адолф се отпусна тежко на колене. Теся лежеше неподвижно с разкъсани рокля и блуза и затворени очи. Той протегна ръка към нея, придърпа я към себе си, а тя започна да се бори, ритайки, размахвайки ръце, с тихо гърлено ръмжене. Пусна я за момент и опита пак. Този път тя му позволи да я притисне и се остави да я вземе и залюлее напред-назад. Не знаеше какво да каже, така че не каза нищо. Мълчанието го повали настрани като гигантска ръка. След няколко минути от тихото място, където бе отишъл, го изтръгнаха викове откъм покривите.
Той я разтърси внимателно:
– Теся, трябва да вървим.
Изправи се, вдигайки я със себе си, без да я отдалечава. Револверът се клатушкаше в ръката му и той отново огледа стореното. Двамата войници вече бяха мъртви, или скоро щяха да бъдат. Лежаха, проснати като захвърлени кукли. Изведнъж го връхлетя разбиране за извършеното. Кръв по ръцете му.
Като не се пускаше от нея, той се наведе колкото можеше по-надалеч и повърна на земята. Когато прокара опакото на ръката си през уста, долови мириса на уиски и кордит.
Дочу тихо покашляне и вдигна очи. Ърни, Чък и неколцина други от таверната стояха там и го наблюдаваха.
Чък погледна телата и момичето.
– Адолф, какво си сторил?
Ърни пристъпи напред и грабна пистолета от ръката му. Пъхна го в колана си.
– Мисля, че е сторил онова, което трябва, Чък. Тук започва всичко.
Една искра, помисли си Адолф.
* * *
Ако беше жив днес, щеше да заяви, че този монумент не е в чест на борбата на един човек, но в чест на борбата, водена от мнозина. Нашата борба, както сам съвсем уместно казваше. От 1942 до 1952 год. – когато хартата най-после беше подписана – той се бори редом с нас, търсейки подкрепа, разпространявайки вестта за нашата кауза, без нито веднъж да пожелае нещо за себе си. Често пъти редом със своята жена и своите деца той пътуваше от град на град, за да говори пред хора, които щяха да го послушат. И макар първоначално книгата му да бе публикувана на немски, тя се превърна в изстрел, отекнал по целия свят, преведена на повече от четиридесет езика само през първите пет години от издаването й. Малко преди смъртта си често повтаряше: „Добре прицелените думи винаги ще бъдат по-могъщи от пушките.“ Думите му надигнаха един заспал великан, накараха го да обърне глава към жестокостта и потисничеството, към призива за свобода в една далечна страна.
Равин Бенджамин Левин
Реч пред мемориала „Хитлер“, Йерусалим, Израел, 1992 год.
* * *
Казаха на Адолф да я отведе на тавана и да изчака до сутринта. Дьо Гол имаше племенник, който щеше да заминава за Кале на следващия ден; щяха да скрият Хитлер и момичето в каросерията на камиона и да се надяват на най-доброто. Той откъсна и захвърли надалеч лентата от ръката на Теся.
– Чуй ме – каза й. – Ти не си еврейка. Ти си моя дъщеря, казваш се Клара и си болна. Търсим болница. Забравили сме документите си у дома. Разбираш ли?
Тя кимна. Очите й бяха кръвясали и накуцваше, но вече успяваше да ходи сама.
– Много добре.
Тръгнаха бързо. Нощта се разкъсваше от още викове и сирени, и постепенно зачестяващи изстрели.
По пътя си видяха тичащи войници. Видяха и групи от мъже и жени, някои от които вече указваха съпротива. Хората си предаваха новините от прозорец на прозорец. Двама войници са били убити, докато изнасилвали момиче, изкрещя някой. Пияни мъже превземат полицейския участък и търсят оръжие, извика друг. Адолф чуваше всичко това някъде от много далеч, но не спираше да крачи заедно с нея към безопасността, към дома.
Заключиха вратата. Свали половин бутилка шнапс от шкафа и наля в две чаши с разтреперани ръце. Теся не говореше, очите й не срещаха неговите. Знаеше, че все още е вцепенена. Цветът напълно се бе оттеглил от кожата й, а лицето й бе отпуснато. Зави я в койката с балтона си, но когато понечи да се отдръпне, тя го улови и промърмори нещо.
Той се наведе по-близо и чу думите:
– Беше красив – каза тя. – И стоеше сам.
Прегърна я, докато риданията разтърсваха тялото му. Никога светът не му се бе струвал тъй мрачен и изпълнен с отчаяние и се запита дали винаги е бил такъв, дали просто никога досега не го бе виждал истински. Чувстваше прекършеното момиче в ръцете си, чувстваше дъха й на врата си и вдъхваше потта и мръсотията по нея. Зад него, в прозореца, нещо, наподобяващо Небесна светлина, нарасна отвъд представимото, изпълвайки празнотата в душата на света. Сълзите му престанаха; Теся заспа.
След като я държа още близо час, той я остави и се зае да опакова вещите си. Смяташе да остави боите, палитрата и четките. Знаеше, че никога повече няма да ги използва. Но в куфара сложи дрехи, одеяло и консервирана храна. Освен това провери документите и преброи парите си. Някъде по пътя щеше да й купи паспорт.
На парче хартия Ърни набързо му бе надраскал име и адрес – приятел на приятел в американското посолство в Лондон. Ърни бе пъхнал хартията в ръката му, преди заедно с Чък и останалите да се втурнат към полицейския участък, за да започнат тяхната Революция за Демократични промени.
– Viva la France – бяха казали, докато се отдалечаваха тичешком по паважа.
Адолф свали снимката на тримата от огледалото. Погледна я и се усмихна на приятелите си.
Ако ще ставам писател, помисли си, трябва да напиша нещо за това място, това време. Нещо, за да не го забравя никога.
Намери писалка, обърна фотографията наопаки и след кратък размисъл написа със заострения си, грижлив немски почерк: Лято в Париж, Светлина в небесата.
Хитлер претегли внимателно писалката в ръка и се зачуди дали един човек можеше да промени нещо. Претегли внимателно предначертания път в сърцето си и се зачуди дали американците щяха да се вслушат.
превод от английски: Петър Тушков, 10 март 2009
Бележки:
Българският превод на разказа Лято в Париж, Светлина в небесата от Кен Сколс се публикува за пръв път в eet-live.com с любезното съгласие на автора. Оригиналът се появява за пръв път през ноември 2007 година в Clarkesworld Magazine като Summer in Paris, Light from the Sky by Ken Scholes. През 2008 година издателство Fairwood Press включва разказа в сборника Long Walks, Last Flights and Other Journeys (The Collected Short Fiction of Ken Scholes). На 7 февруари 2009 година подкастът за научна фантастика Escape Pod публикува разказа в аудио формат като EP187: Summer in Paris, Light from the Sky с гласа на Alex Wilson.
Кен Сколс е автор на научна фантастика и фентъзи. Роден е на 13 януари 1968 год. в Сейнт Хелънс, щата Орегон, САЩ.
Споразумение с читателя:
Разказът Лято в Париж, Светлина в небесата от Кен Сколс, или иначе казано, Summer in Paris, Light from the Sky от Ken Scholes в превод на български от Петър Тушков може да бъде разпространяван и копиран свободно само с некомерсиална цел, без да бъде променяно нищо по неговия текст от заглавието на разказа до края на текущото споразумение.
За първия сборник на Кен Сколс:
Long Walks, Last Flights and Other Journeys
(Дълги разходки, последни полети и други пътешествия)Със своите 17 истории Кен Сколс ви отправя покана да посетите неговата Гора на въображението. Там ще се срещнете с мече-играчка, натоварено с Много дългата разходка и мистериозен метален човек със способността да унищожи цял град и да пролее сълзи за него. Последвайте Мериуедър Люис на запад в търсенето му на загадъчен артефакт от бъдещето. Посмейте се и поплачете заедно с разказа на Андро Унищожителя на великани и кариерата му в проучването на подземия, убиването на дракони и сменянето на пелени в компанията Лендил Жестоки и Феър. Научете как точно Каин си намира съпруга, вижте с какво се занимават супергероите в заника на най-добрите си години и гледайте как Ходжсън и Худини кръстосват Ада в търсене на Кристалното ухо на Микеланджело. По пътя си дръжте очите отворени на четири. Ще се натъкнете на извънземни бебета, дядоколедовци-месии, маймуни с пишещи машини и може би, стига да внимавате, ще откриете малко не дотам маркова любов и мъничко надежда в склада на Дръм Фарели. Затегнете коланите. Дръжте се здраво. Пътуването в Гората на въображението винаги е странно изживяване…
—Fairwood Press
За първия роман на Кен Сколс:
Lamentation
(Вопли)Древно оръжие е унищожило напълно град Уиндуир. От много мили разстояние Рудолфо, Господарят на Деветте горски домове, вижда страховитата димна колона. Той знае, че войната е на път да връхлети Наречените земи.
По-близо до Разрухата един млад послушник е единственият оцелял от града — чакал е идването на своя баща извън стените, но сега е преобразен от гледката на мигновената смърт на всички, които е познавал.
Скоро Кралствата на Наречените земи ще се вкопчат в смъртоносна схватка. Съюзите помежду им са поставени на изпитание, наяве излизат неподозирани интриги.
Този забележителен роман от писателя — носител на награди за къса проза — отвежда читателя в нов свят: една Земя, така отдалечена в бъдещето, че нашето време вече дори не е спомен; свят, в който магията е нещо обичайно, а огромни пространства от планетата са превърнати в непроходима пустош. Човешката природа обаче не се е променила с епохите. Войната, вярата и любовта все още определят решенията на владетели и цели нации.
—Macmillan
